Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Ти си първа — каза Слоун.

Нора пропълзя на четири крака през ниския отвор и се изправи в тясното пространство. Слоун я последва. Жълтият лъч плъзна наоколо и прониза вдигналото се при влизането им було от прах. От мрака постепенно изплуваха предмети и цветове и Нора започна да открива ред в хаоса.

На задната стена имаше редица изключително красиви съдове: гладки, полирани, украсени с фантастични геометрични мотиви. От гърлото на едно гърне стърчеше наръч молитвени пръчици, издялани, украсени с пера и боядисани в ярки багри, които блестяха дори на слабата светлина. До тях лежеше продълговата каменна палета във формата на голямо листо, върху която бяха поставени десетина фетиша на различни животни от полускъпоценни камъни, всяко с връх на стрела, завързан за гърба с връв от животинска жила. До палетата имаше паница, пълна със съвършени мънички върхове на стрели от най-черен обсидиан. Върху каменна полица грижливо бяха подредени няколко артефакта, рогато с растящо изумление продължи да разглежда помещението, Нора видя торба от изтляла еленова кожа, от която се бяха изсипали миражни топчета, дъски от люлка и няколко красиви торби, изтъкани от юка и пълни е червена охра.

В недрата на древния град цареше абсолютна тишина.

„Само в това помещение има повече, отколкото в целите колекции на най-големите музеи“ — помисли си Нора.

Тя проследи с поглед лъча на фенерчето, който продължаваше да осветява невероятни предмети. Череп от гризли, украсен със сини и червени ивици боя и наръчи трева, напъхани в очните кухини. Пръстени от опашката на гърмяща змия, завързани за боядисана пръчка наред с човешки скалп. Голямо парче слюда, изрязано като силует на страховито ухилен череп със зъби от инкрустирани кървавочервени халцедони. Кварцов кристал, изваян във формата на царевичен бръмбар. Изящно изплетена кошница, покрита отвън с пера от гърдите на стотици миниатюрни пъстроцветни колибри.

Нора инстинктивно потърси лицето на Слоун, която също я погледна с диво блестящи кехлибарени очи. Възвърналото се за кратко самообладание отново беше изчезнало.

— Това трябва да е складовото помещение на семейството, живяло в тези стаи — накрая с треперещ глас каза Слоун. — Само едно семейство. В града сигурно има още десетки такива помещения. Може би стотици.

— Със сигурност — съгласи се Нора. — Но не мога да повярвам на това богатство. Дори по времето на анасазите това е било невъобразимо състояние.

Вдигнатият от влизането им прах се стелеше на пластове в тежкия студен въздух и разсейваше жълтата светлина. Нора дълбоко си пое дъх, после още веднъж в опит да проясни мислите си.

— Нора — промълви Слоун, — съзнаваш ли какво намерихме?

Нора откъсна очи от безценните предмети.

— Работя по въпроса — отвърна тя.

— Току-що направихме едно от най-големите археологически открития за всички времена.

Нора мъчително преглътна и отвори уста, ала от гърлото й не се изтръгна нито звук и накрая тя просто кимна с глава.

Дванадесет часа по-късно Кивира тънеше в сянка. Последните лъчи на късното привечерно слънце огряваха срещуположната скална стена. Нора си почиваше до древната предпазна стена под планетария. Никога през живота си не беше се чувствала толкова изтощена. Чуваше развълнуваните гласове на останалите от експедицията да отекват из града, променени и усилени от огромната кухина, в която се намираше Кивира. Тя погледна надолу по въжената стълба и скрипеца, с помощта на които Слоун бе осигурила лесен достъп до руините. Край тополовата горичка, където бяха устроили лагера, виждаше дима на запаления огън на Бонароти и сивото правоъгълно петно на сгъваемата му кухненска маса. Готвачът им беше обещал празнична трапеза с медальони от дива свиня със сос от кафе й — поразително! — две бутилки Шато Петрю. Струваше й се, че това е най-дългият — и най-велик — ден в живота й: „този ден на дните“, както пишеше Хауард Картър за влизането си в гробницата на фараона Тутанкамон. А все още не бяха влезли в Голямата кива. Това, беше решила тя, щеше да почака, докато направят предварително проучване и възстановят научното си здравомислие.

На няколко пъти през деня бе търсила сред прашните руини стъпки, надписи, разкопки — нещо, което да доказва, че баща й наистина е стигнал до града. Ала разумът й подсказваше, че постоянните въздушни течения и животните отдавна са унищожили всички следи от неговото присъствие.