Дъглас Престън - Златото на Кивира

Безпристрастната част й казваше, че трябва да се върнат при другите, да донесат оборудването и да започнат сериозно проучване.

— Какво пък, по дяволите! — рече тя. — Да вървим.

Нора се изправи на треперещите си крака. Слоун я последва. Като насън заобиколиха каньона до началото на грамадната ниша. Нора спря. Сега виждаха руините от другата страна под остър ъгъл. Утринното слънце проникваше само до фасадата на града, а останалата част тънеше в мрак под скалния навес — призрачни развалини, изчезващи в лилава сянка. Кивира притежаваше изящество, контрастиращо на масивните каменни зидове. Градът изглежда бе проектиран и построен като едно цяло, а не се беше развил постепенно като повечето други големи скални селища на анасазите. По външните стени все още имаше следи от гипсова мазилка й върху Голямата кива се различаваше син диск.

Четирите кули бяха разположени по две от двете страни на нишата, като главната част на града лежеше помежду им. Голямата кива бе точно в средата. Кулите бяха високи петнадесетина метра. Предните две стърчаха свободно, а задните опираха, в каменния покрив на нишата.

Градът изглеждаше във великолепно състояние, но отблизо ставаше ясно, че не е точно така. Нора забеляза няколко зловещи пукнатини, плъзнали по стените на четирите кули. На едно място зидарията на горния етаж се беше откъртила, разкривайки мрачната вътрешност. Няколко триетажни сгради се бяха срутили. Други изглежда бяха изгорели. Ала като цяло градът бе удивително добре съхранен. Огромните му стени бяха построени от каменни блокове, споени с кирпич. До някои от тях все още бяха изправени дървени стълби. Стотици помещения бяха невредими — сложен комплекс от стаи и по-малки кръгли киви, осеяни с черни прозорци и врати. Голямата кива, която господстваше в средата, изглеждаше почти непокътната. Този град беше строен, за да съществува вечно.

Нора плъзна поглед към тъмните дълбини на нишата. Зад кулите, терасите и площадите имаше тесен коридор, който минаваше между задния край на града и дълга редица ниски зърнохранилища. Зад тях като че ли имаше втора, още по-тясна уличка, всъщност проход, който потъваше в мрак. Това бе необичайно — никога не бе виждала такова нещо. Зърнохранилищата в повечето градове на анасазите бяха вградени в задната стена на пещерата.

Въпреки че археоложката у нея хладно регистрираше фактите, тя усещаше, че ръцете й треперят и сърцето й бие лудо.

— Сънувам ли? — дрезгаво прошепна Слоун.

Когато бавно се приближиха към града, видяха на скалата до тях поразителни пиктограми. Те бяха положени на няколко пласта — фигури, покриващи по-ранни рисунки, палимпсест от индиански изображения в червено, жълто, черно и бяло. Имаше длани, спирали, шамани с грамадни плещи и линии, символизиращи свръхестествена сила, излизащи от главите им, антилопа, сърна, змии и мечка, наред с геометрични мотиви с неизвестно значение.

— Виж — каза Слоун.

Нора проследи погледай. На пет-шест метра над тях имаше безброй редове негативни отпечатъци: боя, напръскана върху притиснати към скалата длани, сякаш многолюдна тълпа махаше за сбогом. Отгоре, върху самия куполен покрив, анасазите бяха нарисували сложна композиция от кръстове и точки с различна големина. Нещо в тях изглеждаше смътно познато.

И тогава разбра.

— Боже мой, това е индиански планетарий!

— Да. Онова там е съзвездието Орион. А онова е Касиопея, струва ми се. Също като Планетария в каньона Де Хели, само че далеч по-сложен.

Нора инстинктивно вдигна фотоапарата си, но се отказа. По-късно щеше да има време, предостатъчно време. Сега искаше само да се наслади на мига. Тя пристъпи напред, но се поколеба и погледна спътничката си.

— Знам какво изпитваш — рече Слоун. — И с мен е така. Сякаш мястото ни не е тук.

— Не е — чу се да отвръща Нора.

Слоун впери очи в нея. След миг се обърна и се запъти към руините. Нора бавно я последва.

Когато навлязоха в студения мрак, сенките им се сляха със сенките на камъка. Ято лястовици изхвърчаха от няколкото гнезда на тавана, описаха дъга към светлината и с недоволно писукане полетяха надолу.

Двете жени се насочиха към един просторен площад пред кулите. Краката им потъваха в мекия пясък. Нора сведе поглед и видя, че по повърхността почти няма културни останки: всичко беше покрито с много сантиметри фин прах, навят от вятъра.

Тя спря пред първата кула и постави длан върху хладния камък. Сградата бе права и стабилна, със слаб наклон навътре. На фасадата й нямаше врата — входът вероятно бе отзад. Няколкото отвора високо в стената й приличаха на амбразури за стрелба с лък. Когато надникна през едва от пукнатините, видя зид, дебел най-малко три метра. Очевидно кулите бяха отбранителни.