Дъглас Престън - Златото на Кивира

Слоун заобиколи кулата и Нора я последва. Помисли си колко е странно, че двете инстинктивно не се отделят една от друга. В това място имаше нещо смущаващо, нещо, което не можеше веднага да изрази с думи. Може би се дължеше на отбранителния му характер: масивните стени, липсата на врати на равнището на пода. Върху някои от покривите на първата редица сгради дори имаше купчини кръгли камъни, очевидно приготвени за хвърляне по главите на нападателите. Или може би причината се криеше в абсолютната тишина и мириса на прах, на развала.

Тя погледна спътничката си. Слоун бе възвърнала самообладанието си и записваше нещо в бележника си. Увереното й държание действаше успокоително.

Нора отново насочи вниманието си към кулата. От задната страна на равнището на втория етаж видя малък, отчасти срутен отвор. До него се стигаше по плосък покрив, на който беше облегната идеално запазена дървена стълба. Тя се запъти към нея и предпазливо се качи на покрива. Слоун затвори бележника си и я последва. След малко двете се вмъкнаха в кулата.

Както можеше да се очаква, вътре нямаше стълбище. В центъра се издигаха няколко пръта, покрити с жлебове и подпрени върху первази. От стените стърчаха камъни, които осигуряваха опора за краката. Нора и по-рано бе виждала такива в Шахтовата къща, обект в Ню Мексико. За да се изкачи, човек трябваше да се катери разкрачен и с единия крак да стъпва върху жлебовете на прътовете, а с другия — върху камъните, вградени в стената. Това бе съзнателно опасен начин на изкачване, тъй като и четирите крайника на изкачващия се бяха заети. Отгоре защитниците можеха да съборят всеки нападател с камъни или стрели. Най-горният прът минаваше през дупка в малко помещение под покрива: последният редут в случай на атака.

Нора погледна грамадните пукнатини в стените, после прътовете, сухи и крехки. Дори някога изкачването явно е било опасно, а сега бе направо невъзможно. Тя кимна на Слоун и двете се върнаха по същия път, по който бяха дошли. Проучването на кулите трябваше да почака.

След като се отдалечи от кулата, Нора се насочи към най-близката сграда. През вековете навяваният от вятъра пясък се бе трупал пред къщите. На места дюните бяха толкова високи, че по тях човек можеше да се покатери върху плоските покриви, водещи към горните етажи, и оттам да стигне до самите къщи от втората тераса. Зад тях се виждаше кръглата голяма кива със стилизирания син диск върху фасадата с бяла ивица отгоре.

Слоун безмълвно се приближи и погледна първо към нея, после към купчината пясък. Нора отново си помисли, че би трябвало да се върнат при другите, за да започнат истинското проучване. Ала знаеше, че никой, дори Ричард Уедърил, не е откривал такъв индиански град. Не можеше да устои на желанието си да го разгледа.

Покатериха се върху покрива и се озоваха пред редица тъмни тесни врати. Като огледа наоколо, Нора видя под ръба на покрива, полузаровени в пясък, осем великолепни полихромни гърнета тип Сейнт Джон в идеално състояние. Три все още бяха с каменните си капаци.

Отново обзети от странно колебание, археоложките спряха пред най-близката врата.

— Да влезем — първа се обади Слоун.

Нора се провря вътре. Очите й постепенно се приспособиха към слабата светлина и тя видя, че помещението не е празно. В отсрещния край имаше огнище с комал. До него стояха две почернели от дима кухненски гребенчата гърнета. Едното беше пукнато и от него се бяха изсипали малки царевични кочани. В единия ъгъл плъхове си бяха направили дом от купчина пръчки и парчета кактуси, плътно покрита с изпражнения. В стаята се носеше острата миризма на урината им. Когато пристъпи напред, Нора видя на един чеп до вратата чифт тъкани сандали от юка.

Слоун включи фенерчето си и насочи лъча към тъмния отвор на отсрещната стена. Нора влезе в следващата стая и откри, че по мазилката на стената е нарисуван сложен мотив, образуващ нещо като бордюр.

— Това е змия — каза тя. — Стилизирана гърмяща змия.

— Невероятно! — Слоун прокара лъча по змията. — Сякаш е нарисувана вчера. — Фенерчето освети ниша в едната стена. — Виж, там има нещо.

Нора се приближи и видя вързопче от еленова кожа, голямо колкото юмрук, здраво увито и завързано.

— Това е знахарско вързопче — прошепна тя. — С планинска почва, ако съдя по вида му.

Слоун я зяпна.

— Някой откривал ли е непокътнато знахарско вързопче на анасазите? — попита тя.

— Не. Струва ми се, че това е първото.

Те останаха в стаята няколко секунди, поемайки в гърдите си повей от древността. После вниманието на Нора беше привлечено от трета врата, по-малка от предишните. Изглежда водеше до складово помещение.