Дъглас Престън - Златото на Кивира

Слоун рязко отметна късата си коса назад.

— Ще го направим както трябва — отвърна тя. — Вече не можем да се върнем, без да изпълним всички формалности. Както каза снощи, ще донесем уредите, ще направим археологическо проучване на долината. И после ще се приберем у дома. Ти в своя кабинет, а аз… — Слоун замълча за миг. — При баща ми.

Докато говореше, на лицето й се изписа измъчено изражение. Тя се обърна към Нора. Погледът й омекна.

— Но ето че мрънкам като егоистична ученичка — рече Слоун й пак се усмихна. — След като всъщност трябва да утешавам теб. Не мога да изразя колко много съжалявам, Нора. Знаеш, че всички повярвахме в мечтата ти.

Нора вдигна поглед към тъмните скали, по чиято гладка повърхност нямаше нито следа от пътека. В цялата система от каньони не бе открила руини и този тук не правеше изключение.

— Просто не мога да повярвам — промълви тя. — Не мога да повярвам, че ви домъкнах тук, хвърлих на вятъра парите на баща ти, рискувах живота ви и убих конете ей така за нищо.

Слоун хвана ръката й и успокоително я стисна. После се изправи.

— Хайде — каза тя. — Другите ни чакат.

Нора прибра съдовете и спалния чувал и уморено натовари раницата си. Чувстваше устата си болезнено пресъхнала. Мисълта за идващите дни — формалностите, работата без никаква надежда — беше непоносима. Отново погледна скалата и различи същите особености, които бе видяла предишния ден. Утринната светлина падаше под друг ъгъл и огряваше по-ниските скали. Очите й инстинктивно се плъзнаха по пясъчника, ала той си оставаше гладък и гол. Тя повдигна поглед по-нагоре.

И тогава видя нещо: една-единствена плитка бразда на дванадесетина метра височина. Слънчевите лъчи идеално я осветяваха. Можеше да е естествена, всъщност навярно наистина беше естествена. Но Нора въпреки това затършува в раницата си за бинокъла. Фокусира го и отново погледна. И ето: малка вдлъбнатина, привидно увиснала в пространството на тридесетина сантиметра под тесен перваз. През бинокъла тя не изглеждаше толкова естествена. Но къде бе останалата част от пътеката?

Когато насочи бинокъла си по-надолу, видя отговора: част от повърхността на скалата под самотата вдлъбнатина наскоро се беше свлякла — онзи оксидиран пласт, който бе покрил пясъчника през вековете — и разкриваше по-светло ядро. Доказателството беше в подножието на стената — купчина чакъл. Сърцето й бясно се разтуптя. Обърна се и видя, че Слоун любопитно я наблюдава.

Тя й подаде бинокъла.

— Погледни натам.

Слоун проучи мястото. Тялото й внезапно се напрегна.

— Това е стъпало „мокви“ — задъхано каза тя. — Горният край на пътека. Останалите стъпала трябва да са се срутили. Господи, погледни купчината чакъл отдолу! Как може да съм толкова глупава? Търсех фрагменти и изобщо не ми хрумна…

— Свличането трябва да е станало, след като баща ми е видял пътеката — рече Нора. Ала Слоун вече ровеше в раницата си за катераческо въже. — Какво правиш?

— Няма проблем — беше отговорът. — Това изкачване ще е фасулска работа.

— Горе ли се качваш?

— Естествено.

Слоун припряно подготви снаряжението си, после събу туристическите обувки и нахлузи катерачески.

— Ами аз? — попита Нора.

— Какво ти?

— За нищо на света няма да те пусна горе без мен.

Слоун се изправи и започна да навива въжето.

— Катерила ли си се някога?

— Случвало се е.

— Ами ръцете ти?

— Добре са — упорстваше Нора. — Ще си сложа ръкавиците.

Слоун се поколеба за миг.

— Не нося снаряжение и за теб, така че ще трябва да ме следваш без ремъци.

— Няма проблем.

— Тогава да вървим — със сияйна усмивка каза Слоун.

След малко бяха вече в подножието на скалата. Слоун помогна на Нора да увие въжето около тялото си, потри ръце и се обърна към пясъчника.

— Качваме се — с ясен глас извика тя.

После предпазливо и ловко започна да се катери, като подрънкваше с карабинерите си. Нора постепенно отпускаше въжето. Когато стигна на четири й половина метра височина, Слоун спря, заби първата халка в една цепнатина, изпита здравината й и прокара въжето през нея. След това продължи нагоре. По някое време извика „Камъни!“ и Нора се отдръпна, за да избегне дъжда от чакъл. След малко Слоун стигна до единствената вдлъбнатина и се прехвърли върху перваза над нея. Там заби котвата си и завърза въжето.

Последва кратко мълчание.

— Виждам път! — след няколко секунди възкликна Слоун. Викът диво отекна из долината. — Продължава шейсетина метра нагоре и изчезва зад първата скална тераса. Нора, градът трябва да е скрит в нишата точно над нея!