Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора продължи нататък и спря при голямото свлачище. Под сянката на скалите беше студено и тя леко потрепери. С тъмните си дупки и скрити пространства между грамадните камънаци самото свлачище приличаше на обиталище на призраци. Изглеждаше прекалено нестабилно за катерене. А и без това скалата зад него бе отвесна и нямаше изсечени стъпала.

Нора се върна обратно по другия бряг на потока и срещна Слоун, която също беше свършила проучването си. Бадемовите й очи бяха изгубили част от блясъка си.

— Откри ли нещо? — попита Нора.

Слоун поклати глава.

— Не мога да повярвам, че тук е имало град. Не намерих нищичко.

Вечната й усмивка за пръв път липсваше и тя изглеждаше раздразнена, почти ядосана. „Този град е също толкова важен за нея, колкото и за мен“ — помисли си Нора.

— Анасазите никога не са строили път, който да не води доникъде — отвърна тя. — Тук трябва да има нещо.

— Възможно е — бавно каза Слоун и отново се втренчи в скалите около тях. — Но ако не бях видяла онези радарни снимки и хребета, нямаше да повярвам, че през последните два дни сме се движили по какъвто и да е път.

Слънцето вече се беше спуснало съвсем ниско и по дъното на долината пълзяха сенки.

— Виж, Слоун — рече Нора, — още не сме започнали да проучваме тази долина. Утре сутрин внимателно ще я разгледаме. И ако пак не намерим нещо, ще донесем протонния магнитометър и ще потърсим останки от сгради под пясъка.

Слоун продължаваше напрегнато да се взира в скалите, сякаш настояваше незабавно да издадат тайните си. После сведе очи към Нора и бавно се усмихна.

— Може би си права — отвърна тя. — Хайде да накладем огън и да се опитаме да изсушим багажа.

След като изкопа плитко огнище и го огради с камъни, Нора седна до огъня и смени мокрите превръзки на пръстите си. От спалните чували започна да се вдига пара от топлината.

— Какво според теб ни е приготвил Бонароти в тези пакети? — попита Слоун, когато хвърли още дърва в огъня.

— Хайде да видим. — Нора извади тенджера от раницата си, взе пакетчето, което готвачът бе пъхнал в ръцете й, и любопитно го разопакова. Вътре имаше две запечатани найлонови торбички, все още сухи — едната с нещо, което приличаше на паста, другата със смес от билки. ИЗСИПИ СЪДЪРЖАНИЕТО ВЪВ ВРЯЛА ВОДА И ГО ОСТАВИ ДА ВРИ СЕДЕМ МИНУТИ — пишеше с черен маркер върху първата торбичка. ИЗВАДИ ГО ОТ ВОДАТА, ИЗЦЕДИ И ПРИБАВИ ТАЗИ СМЕС — гласеше инструкцията на втората.

След десет минути свалиха пастата от огъня, изцедиха я и прибавиха втория пакет. От тенджерата мигновено се разнесе апетитно ухание.

— Кускус с подправки — прошепна Слоун. — Бонароти е истински цар, нали?

След кускуса преминаха на пакета на Слоун, леща със сушени на слънце зеленчуци в телешки бульон с къри, после изчистиха съдовете. Нора изсипа раницата си и я остави върху мекия пясък до огъня. После съблече повечето си мокри дрехи, вмъкна се в спалния си чувал, отпусна се по гръб и вдъхна от чистия въздух в каньона, загледана в купола от звезди. Въпреки окуражителните думи, с които по-рано бе успокоила Слоун, и изключителната вечеря не можеше напълно да се избави от собствените си опасения.

— И какво ще открием утре, Нора? — прозвуча изненадващо близо в мрака дрезгавият глас на Слоун.

Нора се понадигна на лакът и я погледна. Другата жена седеше по турски върху спалния си чувал и се решеше. Дънките й изсъхваха на един недалечен клон, а широката й риза беше преметната върху босите й колене. Мъждукащата светлина рязко подчертаваше широките й скули и придаваше на красивото й лице загадъчен екзотичен вид.

— Не знам — призна Нора. — Според теб какво ще открием?

— Кивира — почти прошепна Слоун.

— Допреди час не беше толкова сигурна.

Слоун сви рамене.

— О, ще го намерим! — повтори тя. — Баща ми никога не греши.

На лицето й бе изписана обичайната ленива усмивка, ала нещо в гласа й подсказваше, че не се шегува.

— Разкажи ми за твоя баща — каза Слоун.

Нора пое дълбоко дъх.

— Ами истината е, че на пръв поглед той беше обикновен ирландски неудачник. Пиеше много. Винаги имаше някакви планове. Мразеше истинската работа. Но знаеш ли? — Тя погледна Слоун. — Той беше най-добрият баща на света. Обичаше ни. По десет пъти на ден ни казваше, че ни обича. Това беше първото нещо, което ни казваше сутрин, и последното, което ни казваше вечер. Не познавам по-мил човек. Водеше ни на почти всичките си приключения. Ходехме навсякъде с него, търсехме неизвестни руини и съкровища, обикаляхме с детектори за метал някогашни бойни полета. Като археоложка направо се ужасявам при мисълта какво сме правили; Ходили сме на експедиция в Планината на суеверието да търсим Изгубените рудници на Холандеца, прекарахме цяло лято в пустинята Хила да търсим златната мина на Адамс… Такива неща. Чудя се как сме оцелели. Майка ми не можеше да търпи всичко това и накрая подаде молба за развод. За да си я върне, той се отправи да търси Кивира. И повече не чухме нищо за него — докато пристигна това старо писмо. Но аз станах археоложка точно заради него.