Дъглас Престън - Златото на Кивира

Тя пропълзя под камъка и спря при гъстата завеса, за да изцеди мократа си коса.

— Като вход към нещо магическо — каза Слоун, когато се приближи. — Но какво?

Нора я погледна за миг. После сключи ръце и се провря през гъсталака.

Макар да не беше силна, светлината на привечерното слънце й се стори ослепителна след прехода по тесния лъкатушен каньон. Когато очите й се приспособиха, Нора видя малка долина. Потокът постепенно се разширяваше. Заливните тераси бяха осеяни с натрошени скали, многократно носени от пороища. По бреговете растяха канадски тополи, чиито дебели дънери бяха ожулени и затрупани с наноси. В средата на долината реката беше прорязала материковата скала и двата й бряга бяха обрасли с тополи, ниски дъбове, храсти и диви цветя.

Долината излъчваше уют. Беше дълга по-малко от половин километър и широка двестатина метра — райско кътче сред червения пясъчник. Меката слънчева светлина падаше върху цветя с всевъзможни ярки багри. По небето над скалистите върхове се носеха пухкави облачета, огрени от привечерните лъчи.

След дългото пълзене по мрачния тесен каньон тази красива долина бе като изгубен свят. Всичко в нея — големината й, заобикалящите я високи стени, невероятната й отдалеченост, огромните трудности по пътя дотук — изпълваха Нора с усещането, че е открила непознат рай. Докато унесено се оглеждаше наоколо, се надигна ветрец. Когато дърветата зашумоляха, от ресите им се отделиха мъхчета и се понесоха в ленивия въздух като блестящи петънца уловени лъчи.

След малко Нора се обърна към Слоун, по чието лице бе изписано напрегнато изражение на спотаено вълнение. Кехлибарените й очи пламтяха, докато обхождаше с поглед долината и скалите.

Пъргава като котка, Слоун безшумно тръгна по брега на плиткия поток към дъното на долината. Нора изостана. Благоговението й от красотата беше примесено с нова увереност: това бе откритата от баща й долина. И с тази увереност й хрумна нова мисъл, ужасяваща в своята внезапност. Дали това място беше колкото красиво, толкова и страшно? Дали щеше да открие бащините си останки някъде на дъното на каньона или скрити на скалните первази?

Ала това чувство изчезна също толкова бързо, колкото се бе появило. Някой беше намерил и пратил неговото писмо. Това само по себе си бе загадка, която постоянно я гризеше. Но поне означаваше, че костите на баща й лежат някъде другаде, по-близо до цивилизацията. И все пак мина известно време, преди да последва Слоун към високия пясъчен бряг, осеян с камъни. Тополовата горичка хвърляше приятна сянка.

— Какво ще кажеш да пренощуваме тук? — попита Слоун и пусна раницата си на земята.

— Идеално — отвърна Нора. Тя свали собствената си раница, откопча ремъците на мокрия спален чувал, изтърси го и го провеси на един храст.

После инстинктивно насочи поглед към високите скали, които ги заобикаляха от четири страни, извади водоустойчивия си бинокъл от раницата и започна да разглежда скалните стени. Пясъчниковите зъбери се издигаха почти отвесно от дъното на каньона, тук-там прошарени с по-меки пластове, ерозирдни и образували кухини. В отсрещния край на долината се бяха свлекли купчина огромни камъни. Ала никъде нямаше следи от пътека или руини.

Нора се отърси от внезапно обзелото я съмнение и си напомни, че ако древният град е бил на открито, отдавна са щели да го намерят. Евентуалните пещери и ниши по скалните первази не можеха да се видят отдолу. Тъкмо такива места бяха обитавали анасазите.

Баща й обаче бе видял пътека, изсечена в скалите. Тя отново плъзна поглед по подножието на скалните стени. Не видя нищо друго, освен гладък червен пясъчник.

Нора се обърна към Слоун, която вече бе приключила с огледа на скалите и вървеше в подножието им, напрегнато вторачена в земята. „Търси керамични фрагменти и кремъчни отцепи“ — одобрително си помисли тя. Това бе подходящ начин да се открият скрити руини, разположени нависоко. На всеки петнадесетина метра Слоун спираше и се взираше нагоре в търсене на издайническите плитки вдлъбнатини, които сигнализират за пътека.

Нора пъхна бинокъла в мокрите си дънки и също закрачи по стръмния бряг на потока, като търсеше следи от човешко присъствие в ерозиралия му профил. Знаеше, че трябва да използват оставащото до залез слънце време, за да накладат огън и да си приготвят вечеря, ала също като Слоун изпитваше непреодолимо желание да продължи търсенето.

След десет минути стигна до другия край на долината. Там потокът изчезваше в поредния каньон, много по-тесен от предишния. По червените скали от двете страни пълзяха скални первази и от клисурата се носеше звук на падаща вода. Нора предпазливо се приближи до процепа. Водата падаше отвисоко и отдолу се вдигаха пръски, изпълващи каньона с мъгла, през която едва се виждаше. На това място се бе развила специфична микросреда и скалите бяха гъсто обрасли в мъх и папрат, Нора обаче знаеше от картите, че през всеки осем-девет метра надвиснали скали потокът образува водопади и вирове. Спускането без специално снаряжение и умения не беше възможно, а и цепнатината изглеждаше прекалено тясна за човек. Всъщност изобщо нямаше смисъл да правят опити: както показваха картите, реката течеше по такива цепнатини цели двадесет и пет километра, стигаше до северния край на Марбъл Гордж и образуваше тристаметров водопад, чрез който се вливаше в река Колорадо. Ако човек, понесен от порой, попаднеше в този каньон, щеше да стигне до Колорадо, само че във формата на кайма.