Дъглас Престън - Златото на Кивира

Антропологът й помогна да седне до недалечната скала.

— Конете… — започна тя.

— Нямаше друг начин — тихо я прекъсна Арагон и хвана ръцете й. — Ранена си.

Нора погледна надолу. Дланите й бяха окървавени, ноктите й — изпочупени. Арагон отвори аптечката си.

— Когато се плъзна от оная скала, помислих, че с теб е свършено — каза той и почисти пръстите й, после отстрани с пинцети няколко камъчета и парченца от ноктите й. Работеше бързо и опитно, намаза я с локален антибиотик и я бинтова. — Няколко дни ще ходиш с ръкавици. Известно време няма да ти е удобно, но раните са повърхностни.

Нора погледна към групата. Смаяни от случилото се, те я наблюдаваха безмълвно и неподвижно.

— Къде е Роско? — успя да попита тя.

— Слезе долу — отвърна Слоун.

Нора скри лице в шепите си. Сякаш по даден знак отдолу прозвучаха три равномерни изстрела, които яростно отекнаха из каньоните и заглъхнаха в далечен грохот.

— Господи! — изпъшка тя.

Жезъл, нейната кобила. Мухогъз, страшилището на Смитбак. Ураган. Мъртви. Все още виждаше разширените умолителни очи на Ураган, зъбите, толкова странно дълги и тесни, оголени в последна ужасена усмивка.

След десет минути се появи задъханият Суайър. Той мълчаливо подмина Нора, отиде при конете и ги натовари. Холройд се приближи до нея и внимателно я хвана за ръка.

— Засякох местоположението — прошепна той.

Нора го погледна почти безразлично.

— На верния път сме — усмихна се той.

Археоложката можа само да поклати глава.

В сравнение с кошмарното изкачване спускането в долината оттатък хребета не представляваше трудност. Надушили водата, конете забързаха напред. Колкото и да бяха уморени, всички ускориха крачка и жаждата временно накара Нора да забрави за събитията от последните часове. Нагазиха в потока малко по-нагоре от конете. Нора се просна по корем и потопи лицето си във водата. Никога не беше изпитвала такова възхитително усещане и дълго пи, като спираше да си поеме дъх, докато не й призля. Задъхана, тя излезе от реката и се скри на сянка под шумолящите канадски тополи. Усещаше изпаряването на водата от мокрите дрехи. Гаденето постепенно премина. Видя, че Блек се превива сред дърветата и повръща вода. След малко го последва Холройд. Смитбак стоеше на колене в потока и поливаше главата си с шепи. Мократа Слоун се приближи до Нора и приклекна до нея.

— Суайър има нужда от помощта ни за конете — каза тя.

Спуснаха се по брега и помогнаха на каубоя да изведе животните от реката, за да не прекалят с водата. Той упорито отбягваше погледа на Нора.

След като си починаха, отново се качиха на конете и продължиха по течението в новия свят на долината. Речното корито беше покрито с обли камъни и водата изпълваше въздуха с успокоителен ромон. Наоколо свиреха жътварки, жужаха водни кончета, дори крякаха жаби. Когато най-после утоли жаждата си, Нора отново бе обзета от вцепеняващия ужас на злополуката. Сега яздеше нов кон, Арбъкълс, и всяко подрусване сякаш укорително й напомняше за Жезъл. Спомни си стихотворението на Суайър за Ураган, почти любовна балада за дивия кон, и се зачуди как ще си оправи отношенията с каубоя.

Навлязоха навътре в долината, която се стесняваше към широкото пясъчниково плато, издигащо се на по-малко от километър и половина пред тях. Нора в движение разглеждаше скалите от двете им страни и отново й направи впечатление странната липса на руини. Това бе идеално място за праисторическо селище, ала нямаше нищо. Ако след всички премеждия се окажеше, че са сбъркали системата от каньони… Тя пропъди тази мисъл от ума си.

Потокът отново зави. Голото плато се извиси още по-близо и реката най-после потъна в тесния каньон, който го разполовяваше. Според радарната карта след около километър и половина каньонът стигаше до малката долина, в която — надяваше се Нора — се намираше Кивира. Ала самият каньон очевидно щеше да е прекалено тесен за конете.

Когато стигнаха до масивния пясъчник, археоложката забеляза до потока голяма скала с някакви знаци. Тя скочи от коня, приближи се и видя малка група петроглифи, подобни на онези в подножието на хребета: поредица от точки и малко стъпало, наред със звезда и слънце. Не можеше да не й направи впечатление, че най-отгоре има голяма обърната спирала.

Останалите се струпаха зад нея. Арагон с напрегнато изражение се вторачи в петроглифите.

— Какво мислиш? — попита Нора.

— Виждал съм други такива композиции с точки в древните селища на хопите — след дълго мълчание отвърна той. — Мисля, че означават разстояние и посока.