Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Всички, освен Холройд. Обаче това момче е готово да те последва и в действащ вулкан.

Тя се изчерви.

— Мисли каквото си искаш — отвърна археоложката и посочи пясъчниковото плато. — Но онзи тесен каньон е същият, който е открил баща ми. Трябва да е той. И няма друг път. Това значи, че баща ми е минал с двата си коня по тази пътека.

— Съмнявам се.

— Когато си кандидатствал за тази експедиция, ти си знаел, че ще е опасно. Сега нямаш право да се откажеш. Възможно е и ние ще успеем, със или без теб.

— Не — повтори решението си той.

— Значи си страхливец — гневно извика Нора.

Очите на Суайър се разшириха за миг, после се присвиха. Той продължително я изгледа.

— Няма да забравя тия думи — накрая тихо и безизразно каза каубоят.

Ветрецът повя по билото на скалата и два гарвана се издигнаха по въздушните течения, после отново пропаднаха надолу. Нора се отпусна до скалата и опря чело върху дланите си. Не знаеше какво да прави с категоричния отказ на Суайър. Не можеха да продължат без него, а и конете формално бяха негови. Тя затвори очи. Обземаше я все по-силно усещане за провал, ужасен и окончателен. После й хрумна нещо.

— Ако искаш да се върнеш, най-добре да тръгваш — тихо рече тя и го погледна. — Последната вода, за която си спомням, е на два дни път.

На лицето му внезапно се изписа странно смущение. После изруга под нос, осъзнал, че толкова отчаяно нужната на конете вода е в зелената долина пред тях.

Бавно поклати глава и се изплю. Накрая вдигна очи към нея.

— Май че все пак ще стане твоето — каза каубоят. Нещо в погледа му я накара да потрепери.

Върнаха се в лагера по обед. Над групата бе надвиснала осезаема тревога, завързаните на сянка жадни коне пристъпваха и отмятаха глави.

— Случайно не видяхте ли наблизо някое кафене? — с пресилена веселост попита Смитбак. — Адски ми се пие леден чай.

Суайър мина покрай тях и се отдалечи по посока на конете.

— Какво му е? — учуди се журналистът.

— Предстои ни тежък преход — отвърна Нора.

— Колко тежък? — изсумтя Блек и тя отново видя откровен страх в очите му.

— Много.

Археоложката обходи с поглед мръсните лица. Фактът, че неколцина очакваха от нея да им вдъхне увереност, отново я изпълни с колебание. Тя дълбоко си пое дъх.

— Хубавото е, че оттатък хребета има вода. Лошото е, че ще трябва да носим багажа на ръце. После двамата с Роско ще доведем горе конете.

Блек изпъшка.

— Не взимайте повече от петнайсет килограма — продължи Нора. — Не бързайте. Пътеката е опасна даже пеш. Ще трябва да направим по няколко курса в двете посоки.

Блек като че ли понечи да възрази, после се отказа. Слоун рязко се изправи, отиде при багажа и метна на рамо един от самарите. Холройд я последва, като ходеше малко нестабилно, после Арагон и Смитбак. Накрая Блек се надигна от скалите, заслони очи с треперещата си длан и тръгна след тях.

Почти три часа по-късно Нора стоеше на върха на Дяволския гръбнак с другите и си разделяше с тях последната им останала вода. Бяха качили багажа на три мъчителни курса и бяха подредили настрани. Съсипаният от изтощение Блек седеше на една скала, подгизнал от пот и с треперещи ръце. Останалите също бяха уморени. Слънцето се плъзгаше на запад и директно осветяваше горичката от канадски тополи под тях, превръщайки потока в лъкатушна сребърна нишка. Долината изглеждаше невероятно тучна и красива след голата пустош. Нора умираше от жажда.

Обърна се и погледна натам, откъдето бяха дошли. Най-трудното, изкачването на конете, все още предстоеше. „Господи — помисли си тя. — Шестнайсет…“ Болката в крайниците й изчезна, заменена от слабо гадене.

— Нека ви помогна с конете — предложи Слоун.

Нора отвори уста да отговори, ала Суайър я изпревари.

— Не! — излая той. — Колкото сме по-малко, толкова по-малко ще пострадат.

Спуснаха се по пътеката. Мрачният Суайър обърна животните, останали само по оглавници. Единствено неговият кон, който щеше да води, имаше повод.

— Ще ги качим в колона по един — дрезгаво каза той. — Аз ще водя Метиса, ти ще вървиш отзад с Жезъл. Не гледай надолу. Ако някой кон падне, бягай надалеч.

Нора кимна с глава.

— Когато тръгнем, вече няма да можем да спрем. За нищо на света. Дай на коня време да мисли и той ще се панира. Затова ги тикай напред, каквото и да става. Ясно ли е?

— Напълно — потвърди тя.

Поеха нагоре, като внимаваха конете да се движат на разстояние един от друг. По някое време животните започнаха да се колебаят, сякаш по общо съгласие, но със слабо сръгва — не Суайър отново подкара Метиса напред и останалите инстинктивно го последваха, свели глави към земята. Носеше се тропот на копита. Когато се изкачиха по-нависоко, конете станаха по-плашливи, покриха се с пяна, задъхаха се и започнаха да показват бялото на очите си.