Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Господи Боже! — поклати глава Скип. — Тереса. Не мога да повярвам.

Вперил очи в него, лейтенантът се разшава на стола си.

— Когато отидохме там, заварихме леглото й неоправено, дрехите й — пръснати. Кучето беше ужасено. Като чели нещо я е събудило посред нощ. Но в ранчото й нямаше нито следа от нея, затова решихме да обиколим съседите. Първо се отбихме у вас. — Той бавно си пое дъх. — Видяхме някакво движение. Оказаха се кучета, биеха се за нещо. — Мартинес млъкна и прехапа устни.

Но Скип почти не го слушаше. Мислеше за Тереса, мъчеше си да си спомни последния път, когато я беше видял. С Нора бяха отишли до ранчото да вземат някои неща за нейния апартамент. Тереса се случи на двора, видя ги и радостно им махна с ръка. Представи си я как тича по пътеката към тяхната къща и кестенявата й рошава коса танцува на вятъра.

После погледът му попадна върху папката, която лежеше на бюрото. От едната страна пишеше ГОНЗАЛЕС, Т. Изпод едното ъгълче се подаваше черно-бяла снимка. Той автоматично се пресегна към нея.

— На ваше място не бих я поглеждал — предупреди го Мартинес.

Но не се опита да му попречи. Скип повдигна корицата на папката, видя снимката и се вцепени от ужас.

Тереса лежеше по гръб, преметнала крак връз крак, с вдигната нагоре лява ръка, сякаш за да хване отклонила се бейзболна топка. Всъщност предположи, че е Тереса, защото фотографията бе направена в тяхната някогашна кухня: в горния десен ъгъл на снимката се виждаше старата готварска печка на майка му.

Не беше толкова лесно да познае самата Тереса. Устата й беше отворена, ала бузите й ги нямаше. През отворите мътно блестяха зъбите й. Дори на черно-бялата снимка се забелязваше неестественият петнист оттенък на кожата й. Липсваха отделни части от тялото й: пръстите, едната гърда, месестата част на бедрото. Цялата бе осеяна с черни белези, оставени от зъби на почти сити животни. На мястото на гърлото й имаше кухина, само кости и хрущяли, с разкъсана плът по тях. Съсирена кръв се стичаше в ужасяваща река към продълговата дупка в ожулените дъски на пода. От локвата водеха безброй следи от животински лапи.

— Кучета — поясни Мартинес, внимателно отстрани ръката на Скип и затвори папката.

Младият мъж отвори уста, ала отначало не успя да каже нищо.

— Моля? — дрезгаво промълви той.

— Бездомни кучета са ръфали тялото й.

— От кучета ли е била убита?

— Отначало и ние така си помислихме. Гърлото й е откъснато с едно захапване и по цялото й тяло има следи от нокти и зъби. Но при предварителния оглед патологът откри категорични доказателства, че е било убийство.

Скип го погледна.

— Какви доказателства?

Мартинес се изправи със спокойна непринуденост, почти несъвместима с думите му.

— Освен всичко останало, необичайно обезобразяване на пръстите на ръцете и краката. Аутопсията ще приключи следобед и тогава ще узнаем много повече. Засега ви моля за три неща. Пазете тази информация в тайна. Не се приближавайте до ранчото. И най-важното: бъдете на място, където можем да ви открием.

Той мълчаливо изведе Скип от стаята и го придружи по коридора.

По време на закуската на другата сутрин членовете на експедицията бяха необичайно мълчаливи. Нора усещаше, че са обзети от съмнения. Очевидно забележките на Блек предишната вечер бяха постигнали целта си.

Продължиха на северозапад по суров каньон, лишен от каквато и да било растителност. Въпреки ранния час от напуканите скали се надигаше горещина и маранята придаваше зловещ вид на каньона. Жадните коне бяха раздразнителни и непокорни.

Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-сложна ставаше системата от каньони, които се разклоняваха във всички посоки и образуваха хаотичен лабиринт. Все още не можеха да използват устройството за сателитно позициониране, а скалите бяха толкова стръмни, че Слоун нямаше как да се изкатери догоре, без да изложи живота си на опасност. Нора установи, че губи толкова време за справки с картата, колкото и за самото пътуване. На два пъти бяха принудени да се връщат от задънени каньони, друг път се наложи да чакат, докато Нора и Слоун търсеха път. Блек бе необичайно мълчалив и намръщеното му лице изразяваше смесица от страх и гняв.

Нора се бореше със собствените си съмнения. Дали баща й наистина беше стигнал чак дотук? Дали някъде не бяха завили по грешен каньон? Тук-там се виждаха пръснати въглени, но бяха прекалено нарядко и спокойно можеше да са следи от пожари. Хрумна й нещо ново, за което дори не смееше да се замисли: ами ако баща й е бълнувал, когато е писал писмото? Струваше й се невъзможно някой да се ориентира в този лабиринт.