Дъглас Престън - Златото на Кивира

Скип намръщено се вторачи в чувалите.

— Мислех, че ще работя с материалите на Нора от Рио Пуерко.

Роулинг сви устни.

— Разкопките на Рио Пуерко са образец за археологическо проучване. Материалът е грижливо събран и документиран с минимум нарушения на обекта. Находките на сестра ви ни носят невероятно много информация. Докато това… — Тя посочи чувалите и остави изречението недовършено.

— Картинката ми е ясна — още повече се намръщи Скип. — Този обект вече е унищожен и аз няма какво повече да объркам. И ще ме оставите да си блъскам главата с него.

Начупените устни на Роулинг се извиха в нещо като зачатък на усмивка.

— Бързо схващате; господин Кели.

Скип дълго се взира в чувалите.

— Предполагам, че това е само върхът на айсберга.

— Пак познахте. В склада има още двайсет и пет чувала.

„Мамка му!“

— И какво точно трябва да правя?

— Съвсем просто е. Тъй като не знаем абсолютно нищо за местонахождението на тези фрагменти, нито за относителната им позиция едни спрямо други, можем само да ги подредим по стил и тип и да подложим резултатите на статистически анализ.

Скип облиза устни. Очертаваше се по-лошо, отколкото предполагаше.

— Може ли да си взема чаша кафе, преди да започнем?

— Не. В лабораторията е забранено внасянето на храна и напитки. Утре елате рано и пийте кафе в служебния стол. И това ми напомня още нещо. — Тя посочи с палец най-близкото кошче за боклук.

— Какво?

— Дъвката. Хвърлете я там, моля.

— Не може ли просто да я залепя под бюрото?

Без да се усмихва, Роулинг поклати глава. Скип се наведе и изплю дъвката си.

Жената му подаде кутия с ръкавици за еднократна употреба.

— Сложете си ги.

Тя също си сложи ръкавици, постави първия чувал с артефакти помежду им и внимателно го разпечата. Обзет от любопитство, въпреки волята си Скип надникна вътре. Фрагментите бяха с най-различни мотиви и цветове. Някои бяха съвсем изтъркани, други изглеждаха почти нови. Някои чирепи бяха надраскани или почернели от дим. Едни бяха прекалено малки, за да се определи ясно орнаментацията им, а други — достатъчно големи, за да се различат мотивите: вълнообразни линии, редове от ромбове, успоредни зигзаги. С баща му бяха колекционирали подобни фрагменти. Като малък му харесваше. Вече не.

Лаборантката извади един фрагмент от чувала.

— Това е Кортес, черно върху бяло. — Тя предпазливо го постави на масата и отново бръкна в чувала, за да вземе следващия чиреп. — А това е Кайента, черно върху бяло. Обърнете внимание на разликите.

Роулинг прибра фрагментите в две прозрачни пластмасови кутии, после извади трети от чувала.

— Какво е това?

Скип внимателно го разгледа.

— Прилича на първия, който извадихте. Кортес.

— Вярно. — Тя го прибра в първата кутия и извади друг фрагмент. — А това?

— Като втория. Кайента.

— Отлично! — Лаборантката прибра фрагмента във втората кутия и извади пети образец от чувала. — Ами това? — Устните й се свиха в едва забележима ирония, неясно предизвикателство. Чирепът приличаше на втория, но не съвсем. Скип отвори уста да каже „Кайента“, но пак я затвори, втренчи се и затършува надълбоко в спомените си.

— Чуска, широколентова? — попита младият мъж.

Последва мълчание и Роулинг за миг изгуби самоувереността си.

— Откъде, за Бога…

— Баща ми обичаше керамиката — малко стеснително отвърна Скип.

— Това много ще ни помогне — вече с по-топъл глас каза лаборантката. — Може пък Нора да е била права. Както и да е, тук ще откриете всевъзможни хубави неща: керамика от Сибола, полихромни фрагменти тип Сейнт Джон, могольонска кафява керамика, керамика тип Макелмо. Вижте. — Тя се пресегна и придърпа ламиниран лист. — Тук са показани образци от двайсет и петте стила, които има вероятност да откриете в Клисурата Пондероса. Разделяйте ги по стилове и оставяйте съмнителните фрагменти настрани. Аз ще се върна след час и ще видя докъде сте стигнал.

Скип я проследи с поглед, после дълбоко въздъхна и насочи вниманието си към натъпкания догоре чувал. Отначало работата изглеждаше досадна и объркана и купчината със съмнителни фрагменти нарастваше. После обаче неусетно стана по-уверен в определянето на стиловете: формата, състоянието, дори съставът на фрагментите бяха почти толкова показателни, колкото самият мотив. В главата му изплуваха носталгични спомени за дълги следобеди с баща му, прекарани в разглеждане на руините в пустинята. И после вкъщи, надвесени над монографии, подреждаха и лепяха фрагментите върху парчета картон. Зачуди се къде са отишли всичките им усърдно събирани колекции.