Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора не успя да намери и свидетелства, че баща й е минал оттам. Тя знаеше, че в традицията на Франк Уедърил и другите ранни изследователи баща й понякога отбелязва пътя си, като оставя инициалите си и датата на скалите. Ала безпокойството й постоянно растеше, тъй като до този момент не беше видяла каквито и да е надписи от него или други, освен тук-там петроглифи на отдавна изчезналите анасази.

През останалата част от деня се движиха по лабиринт от каньони и навлизаха все по-навътре в този сюрреалистичен свят, който приличаше на пейзаж от сън. Безмълвните каменни тунели говореха за еони на яростни промени: разместване на пластове и ерозия, порои, земетръси. С всеки следващ завой Нора разбираше, че ориентирането й по картата става все по-трудно и несигурно. Всеки тропот на конско копито ги отдалечаваше от цивилизацията, от удобното и познатото, и ги отвеждаше в чуждата земя на загадъчното. Скалните селища ставаха все повече, срамежливо скрити в стените на каньона, далечни и недостъпни. Когато за десети път спря да проучи картата, тя изпита ирационалното усещане, че навлиза в забранена земя.

Привечер бяха толкова изтощени, че вечерята бе импровизирана, студена и мълчалива. Липсата на вода принуди Нора да въведе строги дажби. Принуден да готви „на сухо“ и с мръсни чинии, Бонароти се намуси.

След вечеря групата апатично се събра край огъня. Суайър дойде при тях чак след като за последен път провери конете.

Той седна до Нора и се изплю.

— Утре заран конете няма да са пили вода както трябва от трийсет и шест часа. Не знам още колко ще издържат.

— Честно казано, изобщо не ми пука за конете — обади се от отсрещната страна на огъня Блек. — Чудя се кога ще умрем от жажда ние.

Каубоят се обърна към него. Отраженията на пламъците играеха по лицето му.

— Може да не ти е ясно, обаче ако конете умрат, умираме и ние. Съвсем просто е.

Нора погледна Блек. На светлината на огъня лицето му изглеждаше изпито, в очите му се долавяха зачатъци на паника.

— Всичко наред ли е, Аарън? — попита тя.

— Ти каза, че утре ще стигнем до Кивира — дрезгаво отвърна ученият.

— Това беше само предвиждане. Отнема ни повече време, отколкото очаквах.

— Глупости! — изсумтя Блек. — Цял следобед те гледам как се бориш с картите и се мъчиш да накараш оня безполезен компютър да заработи. Според мен сме се изгубили.

— Не сме — възрази Нора.

Блек се отпусна назад и повиши глас.

— Това окуражително ли трябваше да е? И къде е този път? Вчера го видяхме. Евентуално. Обаче сега го няма.

И по-рано бе виждала такава реакция към пустинята. Не беше приятно.

— Мога да кажа само, че ще стигнем — навярно утре, най-късно вдругиден.

— Навярно! — презрително повтори археологът и се плесна с длани по коленете. — Навярно!

На мъждукащата светлина Нора обходи с поглед останалите от експедицията. Всички бяха мръсни поради липсата на вода и зле изподрани от гъстите храсти. Единствено Слоун, която замислено процеждаше пясък през пръстите си, и както обикновено разсеяният Арагон не изглеждаха загрижени. Холройд се взираше в огъня, за пръв път без книга до себе си. Косата на Смитбак беше по-чорлава от всякога, костеливите му колене бяха покрити с мръсотия. По-рано следобед журналистът красноречиво и надълго се бе оплаквал, че ако бил създал човека да язди кон, Бог трябвало да постави шезлонг върху гърба на животното. Не го успокояваше дори фактът, че апатичният Мухогъз се бе отказал от опитите си да го ухапе.

Групата имаше отчаян вид и не беше за вярване, че промяната е станала за по-малко от две денонощия тежък път. „Господи, щом те изглеждат така, как ли изглеждам аз?“ — помисли си Нора.

— Разбирам, че всички сте загрижени — бавно каза тя. — Правя каквото мога. Ако някой от вас има градивни идеи, с удоволствие ще ги изслушам.

— Изходът е да продължаваме напред — тихо, но разпалено отвърна Арагон. — И да престанем да мрънкаме. Човекът на двайсетия век не е свикнал с истински физически трудности. Хората, които са обитавали тези каньони, ежедневно са понасяли такава жажда и зной, без да се оплакват. — Той плъзна тъмните си иронични очи по насядалите около огъня членове на експедицията.

— Виж, сега се почувствах по-добре — рече Блек. — Пък аз си мислех, че страдам от жажда.

Арагон впери поглед в него.

— Вие страдате повече от необособяване на личността, отколкото от жажда, доктор Блек.

Онемял от гняв, археологът се обърна към него. После се изправи с треперещи крака и безмълвно се запъти към палатката си.