Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Добре — съгласи се накрая и се пресегна за фотоапарата.

— И аз искам да дойда — възбудено се обади Холройд. — В колежа съм се занимавал с катерачество.

Нора погледна зачервеното му от вълнение лице, „Защо не?“

— Сигурна съм, че господин Суайър с удоволствие ще даде на конете малко повече почивка. — Тя се обърна към групата. — Някой друг иска ли да дойде?

— Не, благодаря — отвърна той. — Още не ми е омръзнал животът.

Арагон откъсна очи от бележника си и поклати глава. Бонароти беше отишъл за гъби. Смитбак се оттласна от скалата и се протегна.

— Май че е най-добре да дойда с вас, госпожо председател. Не искам в мое отсъствие да откриете розетския камък на анасазите.

Прекосиха потока, прескочиха няколко големи камъка и започнаха да се катерят по сипея, като събаряха чакъл след себе си. Пясъчникът над тях се издигаше под наклон от четиридесет и пет градуса, осеян с изгладени вдлъбнатини, изсечени в скалата.

— Това е пътеката — посочи Нора. — Анасазите са ги издълбавали с кварцитни чукове.

— Аз ще се кача първа — каза Слоун. И пред изненадания поглед на Нора ловко се заизкачва нагоре с инстинктивната увереност на опитна катерачка. — Хайде! — след малко извика тя, приклекнала на перваза над главите им.

Последва я Холройд, след това Смитбак предпазливо се изкачи по скалата. Лицето му бе покрито с капки пот. Нещо в него накара Нора да се усмихне. Тя изчака да стигне при другите и тръгна последна.

След няколко минути всички седяха на перваза. Нора погледна лагера под тях. Конете пасяха край пясъчната ивица, хората приличаха на цветни петна на фона на червените скали.

Слоун се изправи.

— Готови ли сте?

— Да вървим — отвърна Нора.

Запромъкваха се напред по тесния перваз. Той бе широк шестдесетина сантиметра, но имаше слаб наклон и беше осеян с чакъл. Скоро первазът се разшири, зави и те се озоваха пред развалините.

Нора бързо ги обходи с поглед. Нишата бе дълга петнадесетина метра, три метра висока и около четири и половина метра дълбока. Ниската предпазна стена беше построена в началото на нишата. Зад нея имаше четири малки помещения от камъни, споени с кал — едното с врата, другите с прозорчета. Строителите им бяха използвали естествения таван на нишата за покрив.

Тя се обърна към Холройд и Смитбак.

— Мисля, че двете със Слоун първи трябва да разгледаме обекта. Нали нямате нищо против да останете тук за няколко минути?

— Само ако обещаеш да не откриваш нищо — отвърна журналистът.

Нора свали капачето на фотоапарата, предпазливо мина покрай фасадата и снима сградата. Въпреки че опитът на Слоун с големия фотоапарат графлекс я правеше официален фотограф на експедицията, Нора обичаше да документира сама всички обекти, които проучваше.

Тя спря и внимателно се втренчи в покритата с мазилка стена. На едно място видя отпечатъци от дланите на човека, който беше замазал стената, и ги засне отблизо, после снима няколко отпечатъка от пръсти. Тези находки не бяха нещо необичайно за селище на анасазите, но винаги, когато можеше, ги документираше. Те напомняха, че основен обект на археологията са хората, а не артефактите — нещо, което според нея мнозина нейни колеги започваха да забравят.

По земята бяха пръснати обичайните керамични фрагменти, главно бяла керамика Меса Верде от епохата Пуебло III и няколко късни чирепа от гребенчата керамика. „Хиляда двеста и четирийсета година“ — без изненада си помисли Нора.

Слоун, която набързо беше скицирала селището, сега извади пинцети и найлонови торбички от раницата си. Като надписваше торбичките с маркер, тя предпазливо тръгна напред и започна да събира с пинцетите образци от фрагментите и няколко пръснати царевични кочана. Прибираше ги в торбичките, после записваше местонахождението им в дневника си. Работеше бързо и сръчно и Нора я наблюдаваше с растящо удивление.

Слоун изглежда знаеше точно какво да прави, като че ли бе участвала в множество теренни проучвания. Тя отново бръкна в раницата си, извади малък хромиран уред и се приближи до гредата, стърчаща от най-близкото помещение. Разнесе се тих виещ звук и Нора разбра, че взима проба от гредата за датиране по дървесните пръстени. Като проучеха пръстените, дендрохронолози като Блек можеха да посочат точната година на отсичане на дървото. Когато воят внезапно стихна и отново се възцари тишина, Нора беше обзета от раздразнение, предизвикано от това механизирано смущаване на обекта — или може би от факта, че Слоун го е извършила толкова нехайно, без нейно разрешение. Тя инстинктивно се приближи.