Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Ризото с кактус, лилия, див картоф и сирене романо — безизразно съобщи той.

Последва мълчание.

— Какво чакате? — извика Слоун. — Наредете се на опашка и mangia bene 10 10 Добър апетит! (ит.). — Б. пр. !

Всички скочиха на крака и си взеха чинии от брезента. Готвачът ги напълни и ги поръси с нарязани билки. После отново седнаха на дънерите край огъня.

— Нали не е опасно? — не съвсем шеговито попита Блек.

Слоун се засмя.

— За вас може да е опасно, докторе, ако не го изядете. — И мелодраматично посочи с поглед револвера на Бонароти.

Археологът нервно се подсмихна и опита ястието. После си напълни устата.

— Хм, доста е вкусно.

— Бог да ни е на помощ — напевно произнесе Смитбак.

— Адски вкусна манджа — измърмори Суайър.

Нора опита и усети мекия вкус на ориз, подправен с гъби, сирене, благоуханни билки и нещо непознато, което можеше да е само кактусът.

Бонароти прие похвалите с обичайната си невъзмутимост. Докато траеше вечерята, каньонът потъна в мълчание.

По-късно, когато се готвеха да си лягат, Нора отиде да провери конете. Завари Суайър на обичайното му място с разтворен бележник.

— Как върви? — попита тя.

— Направо супер — разнесе се отговорът и Нора чу странен шум: каубоят беше извадил джинджифилова курабия от джоба на ризата си и я бе схрускал. — Искаш ли?

Тя поклати глава и седна до него.

— Какво пишеш?

Суайър махна няколко трохи от мустаците си.

— Стихотворения, нищо сериозно. Каубойски стихчета. Намирам си занимавка.

— Наистина ли? Може ли да погледна?

Той се поколеба.

— Хм, те трябва да се рецитират, не да се четат — отвърна Суайър. — Ама нищо, вземи.

Нора прелисти оръфания тефтер и се вторачи на светлината на огъня и звездите. Това бяха кратки стихотворения, обикновено не повече от десет-дванадесет стиха, със заглавия като „Форд Ф-350“ и „Дуранго в събота вечер“. Към края обаче откри стихотворения от съвсем друг характер: по-дълги, по-сериозни. Едно от тях дори беше на латински. Тя се върна на стихотворението, озаглавено „Ураган“.

— Това за коня на Смитбак ли е?

Суайър утвърдително кимна с глава.

— Отдавна сме дружки с тоя кон.

В стихотворението се разказваше за див мустанг, който каубоят опитомил.

— Наистина ли беше див? — попита Нора.

— Естествено. Едно лято, когато се грижех за стадо коне в Уайоминг, чух да приказват за тоя мустанг, дето никой не можел да го хване. Никога не го бяха обяздвали — когато видеше ездачи, винаги препускаше към планината. После една нощ го видях. Мълниите го бяха уплашили. Преследвах го цели три дни.

— Три дни?

— Пресичах му пътя да не избяга в планината, връщах го обратно към ранчото. Всеки път взимах нов кон. Изтощих шест коня, докато го хвана с ласото. Страхотен кон е. Може да прескочи ограда от бодлива тел.

Нора му подаде обратно бележника.

— Стихотворенията ти са прекрасни.

— А, каубойска поезия — отвърна Суайър, но изглеждаше поласкан.

— Къде научи латински?

— От баща ми. Беше свещеник, все ме тормозеше да чета и да уча. Беше си набил в главата, че ако знам латински, няма да правя толкоз бели. Накрая Третата сатира на Хораций ме накара да си вдигна чуковете.

Той замълча. Поглади мустаците си и погледна надолу към Бонароти.

— Адски добър готвач е, обаче е странен тип, нали?

Нора проследи погледа му. Едрият италианец беше измил съдовете и се готвеше да си ляга. Той с педантично усърдие наду дюшека си, сложи си нощен крем, мрежичка за коса и маска на лицето.

— Какво прави сега? — прошепна Суайър, когато Бонароти пъхна пръсти в ушите си.

— Крякането на жабите смущава съня му — отвърна Слоун Годард, която изплува от мрака и се настани до тях. Тя гърлено се засмя и очите й проблеснаха. — Затова си носи тапи за уши. И има копринена възглавничка, която щеше да накара пралеля ми да позеленее от завист.

— Странен тип — повтори каубоят.

— Може би — каза Слоун, обърна се към него и го изгледа с вдигнати вежди. — Обаче не е мухльо. Виждала съм го на Денали във виелица при петдесет градуса под нулата. Нищо не може да го смути. Сякаш няма никакви чувства.

Нора видя как готвачът внимателно се вмъкна в палатката си и спусна ципа. Тя се обърна към Слоун.

— Разкажи как е навътре в каньона.

— Кофти. Гъсти върби и кедрови храсти, много камънак.

— Докъде стигна?

— До около два километра и половина.

— Конете ще минат ли? — попита Суайър.

— Да. Но ще ни трябват куки за храсти и брадви. И няма много вода. — Слоун хвърли поглед към останалите от групата, които се изтягаха край огъня и пиеха кафе. — Някои от тях неприятно ще се изненадат.