Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Колко вода?

— Тук-там по някоя локва. Колкото по-нависоко, толкова по-малко. И това не е всичко. — Тя бръкна в джоба си и извади карта и фенерче. — Проучих района. Баща ти е открил Кивира някъде навътре в този каньон, нали?

Нора се намръщи. Не знаеше, че Слоун носи своя карта.

— Да.

— А ние се намираме тук. Виж какво стои на пътя ни до Кивира.

Тя плъзна лъча на фенерчето до място, където линиите, показващи височината, образуваха свирепа черна маса: хребет, стръмен, труднодостъпен и опасен.

— Знам всичко за този хребет — каза Нора. Усещаше, че звучи гузно. — Баща ми го е нарекъл Дяволския гръбнак. Обаче не виждам причина предварително да плаша другите.

Слоун изключи фенерчето и сгъна картата.

— Какво те кара да мислиш, че конете могат да го изкачат?

— Баща ми е успял да го изкачи с конете си. Щом той е могъл, и ние ще можем.

Слоун я погледна на звездната светлина, продължително и проницателно. Веселото изражение нито за миг не напусна лицето й. Накрая просто кимна.

На другата сутрин след закуска, която почти не отстъпваше на предишната, Нора събра групата при натоварените коне.

— Очаква ни тежък ден — каза тя. — Сигурно ще се наложи да вървим пеш.

— Идеята да походим пеш ми харесва — отвърна Холройд. — Болят ме разни места, за чието съществуване изобщо не съм подозирал. — Разнесе се одобрителен шепот.

— Може ли да водя някой друг кон? — попита облегналият се на една скала Смитбак.

Суайър изплю струя тютюн.

— Проблем ли има?

— Да. Голям колкото цял кон. Мухогъз продължава да се опитва да ме ухапе.

Конят отметна глава в могъщо кимване, после злобно изцвили.

— Само се закача — рече каубоят. — Ако наистина искаше да те ухапе, щеше да усетиш. Нали ти казах, той има чувство за хумор, също като теб. — Суайър хвърли поглед към Нора.

Въпреки волята си, Нора тайно беше доволна.

— Роско е прав, предпочитам да не правим промени, освен ако не се налага. Да почакаме още един ден. — Тя се качи на седлото и даде знак на останалите. — Двете със Слоун ще яздим първи и ще показваме пътя. Роско ще е последен.

Поеха напред по сухото дере. Конете си проправяха път през гъстия храсталак. Каньонът Остър завой бе горещ и тесен — изобщо не можеше да се сравнява с приятната езда от предишния ден. Едната му страна тънеше в плътна лилава сянка, докато другата беше окъпана в слънчева светлина — почти болезнен контраст за очите. Над главите им се издигаха пустинни кедри и върби и образуваха горещ тунел, в който бръмчаха огромни грозни конски мухи.

Храстите ставаха все по-гъсти и Нора и Слоун слязоха от конете, за да проправят път. Отгоре на всичко откриха само няколко застояли локви, които не можеха да утолят жаждата на конете. Ездачите се справяха прилично, освен ироничното възражение на Блек, когато му казаха, че за известно време ще трябва да въведат ограничение за водата. Нора се зачуди как ще реагира археологът, когато стигнат при Дяволския гръбнак. Характерът му започваше да й се струва прекалено висока цена за научните му качества.

Накрая стигнаха до голям тинест вир, скрит зад висока купчина свлекли се камъни. Конете ускориха ход към водата. В суматохата Холройд изпусна повода на Чарли Тейлър, неговия товарен кон, който нетърпеливо препусна към вира.

Тропотът на копитата му накара Суайър да се обърне.

— Стой! — извика той, ала беше късно.

След миг животното разбра, че затъва, и изпадна в паника. С експлозия от напрежение в мускулите конят се опита да се измъкне, във въздуха се разхвърча кал. После се отпусна в тинята с потръпващи хълбоци.

Суайър без колебание се хвърли в калта, извади ножа си и с два сръчни удара преряза въжетата на товара му. Пред погледа на Нора сто килограма провизии се изхлузиха от конския гръб в тинята. Каубоят грабна повода и завъртя главата на животното настрани, като в същото време го шибна по задницата. Разнесе се силен звук като от тапа, изхвърчаща от гърло на бутилка, и Чарли Тейлър се измъкна навън. Суайър го последва и изтегли товара след себе си. После прибра ножа, вдигна повода на треперещия кон и безмълвно го подаде на Холройд.

— Съжалявам — промълви младият мъж и засрамено погледна Нора.

Каубоят пъхна къс тютюн в и без това пълната си уста.

— Няма проблем. Можеше да се случи с всеки.

И Суайър, и товарът бяха целите в зловонна тиня.

— Може би е по-добре да спрем за обяд — каза Нора.

След като хапнаха набързо, напоиха конете и напълниха манерките си с пречистена вода, те продължиха пътя си. В усилващата се жега каньонът потъваше в потискаща сънливост и цареше пълна тишина, с изключение на тропота на конските копита и проклятията на Смитбак по адрес на товарния му кон.