Дъглас Престън - Златото на Кивира

Младата Годард я стрелна с поглед и мигновено прочете мислите й.

— Нали не възразяваш? — въпросително вдигна тъмните си вежди тя.

— Следващия път първо ще обсъждаме такива неща.

— Извинявай — каза Слоун с глас, още по-дразнещ поради очевидната липса на искреност. — Просто си помислих, че ще е полезно…

— Наистина ще е полезно — прекъсна я Нора, като се опитваше да говори колкото може по-меко. — Не е в това въпросът.

Слоун я погледна по-внимателно — студен, оценяващ поглед, граничещ с нахалство. После ленивата усмивка се завърна на устните й.

— Обещавам — рече тя.

Нора се обърна и се запъти към входа. Разбираше, че раздразнението й отчасти се дължи на мъглявата ирационална заплаха за ръководното й положение. Не бе имала представа, че Слоун е толкова опитна в полевата работа, беше предполагала, че ще трябва да обяснява на дъщерята на Годард основни неща. Съжали, че е изложила на показ чувствата си — трябваше да признае, че тънката колкото молив проба навярно съдържа най-полезната информация, която щяха да извлекат от тези древни руини.

Когато насочи фенерчето си към вътрешността на първото помещение, установи, че е сравнително добре съхранено. Стените бяха покрити с мазилка, все още пазеща следи от рисувана украса. Сведе лъча към пода, покрит с пясък и прах, навети през вековете. В единия ъгъл видя от пръстта да стърчи ръб на точило.

Отвори светкавицата и направи няколко снимки в помещението, после продължи към следващото, което беше изключително прашно и изглежда някога е било боядисано с плътна черна боя, нещо крайно необичайно. А може да се дължеше на готвенето. Към третата стая водеше ниска врата. И там нямаше нищо, освен огнище с няколко подпори с „комал“ — полиран камък за готвене. Пясъчниковият таван беше черен от сажди и се долавяше слаб мирис на въглени. Няколкото дупки в замазаната стена бяха единственото, останало от някогашния тъкачен стан.

Нора се върна обратно през помещенията, излезе на неочаквано силното слънце и повика чакащите Холройд и Смитбак. Те я последваха вътре, като се навеждаха, за да минават през ниските врати.

— Невероятно! — почтително прошепна Холройд. — Никога не съм виждал такова нещо. Все още не мога да повярвам, че тук са живели хора.

— Нито пък аз — рече журналистът. — Няма кабелна телевизия.

— Нищо не може да се сравнява с атмосферата на тези древни руини — отвърна Нора. — Даже в обикновено селище като това.

— Обикновено за теб, може би — отбеляза Холройд.

Тя го погледна.

— Никога ли не си виждал селище на анасазите?

Радарният специалист поклати глава. Бяха стигнали до второто помещение.

— Само Меса Верде, като малък. Обаче съм изчел всички възможни книги. Уедърил, Банделиер 11 11 Адолф Франсис Алфонс Банделиер (1840–1914) — американски антрополог и историк, роден в Швейцария. — Б. пр. , всичко. Като възрастен никога не съм имал време или пари да пътувам.

— Тогава ще наречем обекта „Руините на Пит“.

Холройд се изчерви.

— Наистина ли?

— Естествено — ухили се Нора. — Ние сме от института, можем да даваме имена на каквото поискаме.

Той продължително я изгледа с блеснали очи. После хвана дланта й и за миг я стисна между своите. Нора се усмихна и леко отдръпна ръка. „Може би идеята ми не беше много добра.“

Слоун се появи иззад селището и нарами раницата си.

— Откри ли нещо? — попита Нора.

Тя отпи глътка вода от манерката си и я подаде на другите. Знаеше, че скалните рисунки обикновено се намират зад селищата.

Слоун кимна.

— Десетина пиктограми. Включително три обърнати спирали.

Нора изненадано вдигна глава и я погледна.

Холройд забеляза слисването й.

— Какво има?

Нора въздъхна.

— Просто в иконографията на анасазите движението обратно на часовниковата стрелка обикновено се свързва със зловредни свръхестествени сили. По посока на часовниковата стрелка пътувало слънцето по небето. Затова обратната посока се смятала за неестествена, противна на природното равновесие.

— За неестествена ли? — внезапно се заинтригува, Смитбак.

— Да. В някои съвременни индиански култури обърнатата спирала все още се свързва с магьосничеството.

— Намерих и това — каза Слоун и повдигна ръка. Държеше строшено човешко черепче.

Нора се обърна, отначало без да осъзнава, после усмивката на Слоун лениво се разшири.

— Къде го намери? — рязко попита Нора.

Усмивката на другата жена продължаваше да е все така ослепителна.