Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора го проследи с поглед. „Какво става тук?“ Нещо, което изглеждаше толкова просто на хартия — пътят на анасазите, описанията в писмото от баща й, — в действителност безнадеждно се усложняваше. И щеше да става все по-лошо: ако се бе ориентирала вярно, следобед на другия ден щяха да стигнат до Дяволския гръбнак — високото било, отделящо тази система каньони от още по-далечната и усамотена система, в която беше скрита Кивира. На картата хребетът изглеждаше непроходим. И все пак баща й го бе изкачил. „Защо не е оставил знаци?“ Ала още докато си задаваше този въпрос, знаеше отговора: защото беше искал да запази Кивира в тайна. За пръв път разбираше, че неяснотата на писмото му е била преднамерена.

Групата започна да се разпръсква. Останаха само неспокойно задрямалият Смитбак и замислено загледаният в огъня Арагон. Нора долови движение и след миг Слоун седна до нея.

— Това място не е чак толкова кофти — каза тя. — Виж какво забелязах току-що.

От пясъка стърчеше съвършен връх на стрела, отцепен от снежнобял ахат, осеян с червени точици.

Нора го вдигна с огромна предпазливост и внимателно го разгледа на светлината на огъня.

— Те са били влюбени в красотата. Поразително, нали? Винаги са избирали най-прекрасните материали за каменните си сечива. Това е ахат от Лобо Меса, една скала в Ню Мексико на близо петстотин километра югоизточно оттук. Само си помисли с колко далечни земи са били готови да търгуват, за да си осигурят такава суровина.

Тя го подаде на Слоун, която любопитно я наблюдаваше.

— Блестяща идентификация! — с искрено възхищение каза другата жена, взе върха и внимателно го постави обратно в пясъка. — Може би в края на краищата трябва да си остане тук.

Арагон се усмихна.

— Винаги е по-добре да оставиш нещо в естествената му среда, отколкото да го заключиш в мазето на някой музей.

Тримата замълчаха и се загледаха в гаснещите пламъци.

— Радвам се, че ме подкрепи — обърна се към антрополога Нора.

— Може би отдавна трябваше да го направя. — Той замълча за миг. — Какви са намеренията ти за него?

— За Блек ли? — Нора се замисли. — Засега никакви.

Арагон кимна с глава.

— Отдавна го познавам и винаги е бил надут. Основателно — в страната няма по-добър хронолог от него. Но никога не съм забелязвал тази негова страна. Струва ми се, че е страх. Някои хора изпадат в психологически срив, когато напуснат цивилизацията, телефоните, болниците, колите, електричеството.

— И аз си мислех същото — съгласи се Нора. — Ако е така, щом устроим лагера и установим връзка с външния свят, той ще се успокои.

— Сигурно. Но може и да не стане така.

Отново настъпи мълчание.

— Е? — накрая се обади Слоун.

— Какво?

— Изгубихме ли се? — внимателно попита тя.

Нора въздъхна.

— Не знам. Предполагам, че утре ще разберем.

Арагон изсумтя.

— Ако това наистина е път на анасазите, не прилича на — никой друг. Сякаш са искали да изтрият всяка следа от съществуването му. — Той поклати глава. — Усещам в него мрак и злоба.

Нора го погледна.

— Какво те кара да говориш така?

Мексиканецът безмълвно бръкна в раницата си, извади епруветката с люспите черна боя и я стисна в дланта си.

— Направих тест с луминол на един от тези образци — тихо каза той. — Резултатът беше положителен.

— Никога не съм чувала за такъв тест — отвърна Нора.

— Използва се от антрополозите криминалисти и е съвсем елементарен. Определя наличие на човешка кръв. — Арагон я погледна. Тъмните му очи бяха мрачни. — Това не е боя. А човешка кръв. Но не обикновена кръв: наслоени пластове засъхнала кръв.

— Боже мой! — ахна тя.

Неволно си спомни откъса от отчета на Коронадо; „На техния език «кивира» означавало «домът на кървавата скала». Може би в крайна сметка «кървавата скала»“ не бе просто метафора…

Антропологът извади малък плик, внимателно измъкна черепчето, което бяха открили в Руините на Пит, и го подаде на Нора.

— След като получих резултата от теста, реших по-внимателно да проуча този череп. Снощи сглобих фрагментите. Принадлежи на момиченце, може би девет-десетгодишно. Определено е от анасазите: тилът в бебешка възраст е бил сплеснат от твърдата дъска на люлката. — Арагон предпазливо завъртя черепа в дланите си. — Отначало си мислех, че е умряло при злополука, че навярно е било ударено от падащ камък. Но при повторното проучване забелязах тези следи. — Той посочи няколко жлеба в средата на тила. — Направени са с кремъчен нож.