Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Не! — прошепна Слоун.

— О, да… Това момиченце е било скалпирано.

Скип Кели се тътреше по една сенчеста алея на грижливо поддържания институтски кампус и търкаше зачервените си очи. Беше поразително лятно утро, топло, сухо и изпълнено с обещание. Слънцето обливаше в копринени лъчи сградите и моравите, в люляковите храсти подскачаше коприварче и изливаше сърцето си във възторжена песен.

— Млъкни, по дяволите! — измърмори Скип. Птицата се подчини.

Приближаваше се към продълговата ниска сграда в стил пуебло-възраждане, боядисана в същия убит земен цвят като всички останали постройки на института. На земята пред нея имаше дъсчена табелка с бронзов надпис АРТЕФАКТУАЛНИ КОМПЛЕКСИ. Скип отвори вратата и влезе.

Вратата с металическо скърцане се затвори след него и той потръпна. „Божичко, как ме цепи главата!“ Устата му беше пресъхнала и усещаше вкус на мухъл и стари чорапи. Той извади дъвка от джоба си. „Мама му стара, по-добре да мина на бира!“ Всяка сутрин си казваше едно и също.

Скип се огледа наоколо, благодарен за слабото осветление. Намираше се в малко преддверие само с две витрини и неудобна наглед дървена пейка. Във всички посоки водеха врати, повечето без надписи.

Разнесе се ново изскърцване и една от отсрещните врати се отвори. Отвътре излезе жена, която се приближи към него. Скип безразлично я погледна. Тридесет и пет годишна, висока, с къса тъмна коса, огромни кръгли очила и пола от кадифе.

Тя протегна ръка.

— Вие трябва да сте Скип Кели. Аз съм Соня Роулинг, главна лаборантка.

— Хубав тоалет — отвърна той и стисна дланта й. „Ще ти го върна, Нора.“

Дори да бе чула комплимента, жената не го показа.

— Очаквахме ви преди час.

— Извинявам се — измърмори в отговор Скип. — Успах се.

— Елате.

Жената се завъртя на токове и се върна обратно в стаята. Той я последва и се озова в голяма стая. За разлика от преддверието тук беше пълно с техника: дълги метални маси, отрупани с инструменти, пластмасови табли и разпечатки, бюра с купища книги и папки. Стените не се виждаха от метални шкафове с чекмеджета, всичките затворени. В най-близкия до вратата ъгъл стоеше млад мъж и оживено разговаряше по телефона.

— Както виждате, тук се върши истинската работа — каза жената. Тя посочи към едно сравнително неотрупано бюро. — Седнете там и ще ви въведа в обстановката.

Скип предпазливо се настани до Соня Роулинг.

— Господи, какъв махмурлук! — измърмори той.

Роулинг го погледна въпросително.

— Моля?

— Махмурлук, казвам.

— Ясно. Това може би обяснява закъснението ви. Убедена съм, че няма да се повтори. — Нещо в погледа й го накара да изправи гръб.

— Сестра ви ми каза, че имате природна дарба за лабораторна работа. Точно това възнамерявам да проверя през следващите две седмици. Ще започнем по-бавно, за да видим какво можете да вършите. Имате ли теренен опит?

— Нищо сериозно.

— Добре. Тогава не се налага да се отучвате от лоши навици. — Скип повдигна вежди и тя поясни: — Хората си мислят, че теренната работа е всичко в археологията. Но истината е, че за всеки час на терена в лабораторията се прекарват още пет. И именно там се правят повечето важни открития.

Роулинг се пресегна и притегли към тях продълговат метален контейнер с капак на панти. Тя го вдигна, бръкна вътре и внимателно извади четири големи найлонови чувалчета. Върху всички с черен маркер набързо бяха написани думите КЛИСУРАТА ПОНДЕРОСА. Скип видя, че в контейнера има още много чували.

— Какво е всичко това? — попита той.

— Клисурата Пондероса е била изключително интересен обект в североизточна Аризона — отвърна жената. — Забележете, че казвам „била“, а не „е“. Поради причини, които не са ни съвсем ясни, там са открити керамични фрагменти от множество различни стилове, пръснати в привиден безпорядък. Може би мястото е било нещо като търговски център. Във всеки случай собственикът на земята бил любител археолог с повече ентусиазъм, отколкото здрав разум. За три летни сезона в началото на двайсетте години той изкопал целия обект и събрал абсолютно всички фрагменти. До последния. — Тя посочи чувалите. — Единственият проблем е, че е нахвърлял всичките си находки на една купчина, без да обръща внимание на местонахождение или пласт. Изгубени са най-ценните данни. Фрагментите в крайна сметка били предадени на Музея за индиански старини, но така и не били проучени. Ние ги наследихме, когато преди три години получихме сбирката на музея.