Дъглас Престън - Златото на Кивира

В лабораторията цареше тишина, като се изключи потракването по клавиатурата на младия лаборант в отсрещния ъгъл, Скип се сепна, когато усети ръка на рамото си.

— Е? — попита Роулинг. — Как върви?

— Мина ли вече един час? — попита той, поизправи гръб и си погледна часовника. От главоболието му нямаше и следа.

— Горе-долу. — Лаборантката се вторачи в кутиите. — Мили Боже, та вие вече сте сортирал два чувала!

— Това прави ли ме любимец на учителката? — попита Скип и заразтрива тила си. В далечината чу почукване на вратата.

— Нека първо проверя колко грешки сте допуснал — отвърна тя.

Изведнъж от отсрещния край на стаята изкънтя висок треперещ глас.

— Скип Кели? Някой тук казва ли се Скип Кели?

Той вдигна поглед. Беше младият лаборант. Изглеждаше извънредно нервен. И Скип видя причината за нервността му: едър мъж в синя униформа. Той се приближи, като леко подрънкваше с оръжието, палката и белезниците на колана си, после спря, постави ръце на хълбоците си и леко се усмихна. В лабораторията се бе спуснала пълна тишина.

— Скип Кели? — със спокоен гърлен баритон попита той.

— Да — потвърди Скип.

Побиха го тръпки и в мислите му се зароиха десетки възможности, всичките неприятни. „Оня нещастник съседът сигурно е подал оплакване. Или е оная жена с дакела. Господи, аз прегазих само задния му крак и…“

— Може ли да поговорим навън?

В тържествения сумрак на преддверието мъжът извади служебната си карта и я обърна към него.

— Аз съм лейтенант Ал Мартинес, детектив от полицейското управление в Санта Фе.

Скип кимна с глава.

— Трудно е да ви открие човек — каза полицаят с глас, който едновременно успяваше да е добродушен и неутрален. — Чудя се дали бихте ми отделили малко време.

— Малко време ли? — изломоти Скип. — Защо?

— Ще стигнем и до това, само че в участъка, господин Кели, ако не възразявате.

— В участъка — повтори Скип. — Кога?

— Я да видим. — Мартинес първо погледна към пода, после към тавана и накрая отново към него. — Най-добре веднага.

Скип мъчително преглътна. После кимна към отворената врата на лабораторията.

— В момента съм на работа. Не може ли да почака?

Последва кратка пауза.

— Не, господин Кели — отвърна полицаят. — Като се замисля, струва ми се, че не може.

Скип последва полицая навън при очакващата ги кола. Детективът беше огромен, с врат като дънер на секвоя, но движенията му бяха леки, дори гъвкави. Мартинес спря до предната дясна врата и за изненада на Скип му отвори вратата. Докато потегляха, младият мъж погледна в огледалото. На входа на сградата видя две бели лица, които неподвижно наблюдаваха отдалечаването им й постепенно се смалиха, докато накрая съвсем изчезнаха.

— Първият ми ден на тази работа — рече той. — Страхотно впечатление.

Излязоха през портала на кампуса и набраха скорост. Детективът извади пакетче дъвки от джоба на гърдите си и му предложи.

— Не, благодаря.

Мартинес пъхна дъвка в устата си и задъвка. Мускулите на челюстите и шията му се движеха бавно. Отдясно се извиси асиметричната сграда на хотел „Ла Фонда“. Подминаха площада и Губернаторския дворец. Пред портала индианци продаваха накити и слънцето се отразяваше в полирано сребро и тюркоаз.

— Ще ми трябва ли адвокат? — попита Скип.

Полицаят усърдно продължаваше да дъвче дъвката си.

— Едва ли — отвърна той. — Естествено, ако искате, имате пълното право.

Автомобилът мина покрай библиотеката и заобиколи зад старата сграда на полицията. Отпред имаше няколко контейнера, пълни със строителни отпадъци.

— Ремонтират — на влизане в увитото с найлони фоайе поясни Мартинес.

Лейтенантът се отби на регистратурата и взе папка, подадена му от униформена жена. Той поведе Скип по коридор, в който миришеше на боя, после се спуснаха по стълбище. Накрая отвори надраскана врата и го покани вътре. Озоваха се в гола стая без каквито и да е други мебели, освен три дървени стола, бюро и тъмно огледало.

Скип никога не бе ходил на такова място, но достатъчно беше гледал телевизия, за да се досети какво става.

— Това прилича на стая за разпити — каза той.

— И наистина е стая за разпити. — Мартинес се настани на един от столовете, който заплашително изскърца, постави папката върху бюрото и даде знак на Скип да седне. После посочи към тавана. Младият мъж вдигна поглед и видя обектив, насочен почти нахално към него. — Ще ви записваме. Съгласен ли сте?