Дъглас Престън - Златото на Кивира

Ами разбитият череп и изсъхналата кръв? Какво означаваха те? От обикновено индианско селище Руините на Пит се бяха превърнали в мрачна и смущаваща загадка.

Малко преди пладне каньонът свърши с фантастични скални образувания. Провряха се през един тесен отвор и се озоваха в долина, обрасла с ниски хвойни. Когато погледна надясно, Нора различи платото Кайпаровиц като висок тъмен силует на хоризонта.

После се обърна напред и онова, което видя, едновременно я ужаси и обнадежди.

От другата страна на долината, огрян от обедното слънце, се издигаше хребет, който можеше да е само Дяволският гръбнак. Него очакваше и от него се страхуваше още откакто бяха потеглили. Той представляваше исполинска пясъчникова скала, висока поне триста метра и дълга много километри, осеяна с кухини и ерозионни вдлъбнатини, вертикални цепнатини и проломи. Самият хребет беше назъбен като гръб на динозавър, кошмарен в своята красота.

Нора отведе групата в сянката на голяма скала и всички слязоха от конете. Двамата със Суайър се отдръпнаха настрани.

— Първо да видим дали ще намерим пътека — каза тя. — Изглежда доста стръмно.

Каубоят не отговори веднага.

— Оттук не бих го нарекъл точно „стръмно“. Непроходимо е.

— Баща ми го е изкачил с два коня.

— Щом казваш. — Суайър изплю тънка струя тютюнев сок. — Но това не е единственият хребет из тия краища.

— Това е разломна куеста 12 12 Скално образувание в югозападните щати. — В. пр. — обади се Блек, който слушаше разговора им. — Дълга е най-малко сто и петдесет километра. Така нареченият хребет на баща ви може да е навсякъде по тази линия.

— Този е — настоя Нора, като се опитваше да скрие гризящите я съмнения.

Суайър поклати глава и започна да си свива цигара.

— Едно ще ти кажа. Искам да видя пътеката със собствените си очи, преди да поведа конете по нея.

— Добре — съгласи се тя. — Да вървим да я потърсим. Слоун, наглеждай нещата, докато се върнем.

— Разбира се — разнесе се провлеченият контраалт.

Двамата поеха на север в подножието на хребета, като се оглеждаха за проход или пролука в гладката скала. След около осемстотин метра стигнаха до няколко плитки пещери. Нора забеляза древните сажди по таваните им.

— Тук са живели анасази — посочи тя.

— Доста жалки пещерички.

— Сигурно са били временни жилища. Най-вероятно са обработвали земята на дъното на каньона.

— Трябва да са отглеждали кактуси — лаконично измърмори Суайър.

Когато продължиха на север, дерето се раздели на няколко ръкава, между които се издигаха купчини камъни и ниски скали. Пейзажът изглеждаше странно, някак недовършено, сякаш Бог просто се беше отказал от опитите си да наложи ред сред непокорните камънаци.

Нора разтвори клоните на няколко пустинни кедъра и се закова на мястото си. Задъхан, каубоят се приближи.

— Я виж тук — каза тя.

Върху скалата бяха издълбани петроглифи, разкриващи по-светлата скална сърцевина. Археоложката приклекна и внимателно ги проучи. Те бяха сложни и красиви: пума, странна композиция от точки с малко стъпало, звезда, вписана в луна, на свой ред вписана в слънце, детайлно изображение на Кокопели, гърбавия флейтист, за когото се смяташе, че е бог на плодородието. Както обикновено, той бе представен с огромен еректирал член. Петроглифите завършваха с друга сложна група точки под грамадна спирала, също обърната като онези, които Слоун бе видяла в Руините на Пит.

Суайър изсумтя.

— Ще ми се да имах неговия проблем — кимна към Кокопели той.

— Обаче го нямаш — отвърна Нора. — Според една пуеблоиндианска легенда проблемът бил дълъг метър и половина.

Продължиха нататък през кедрите и се натъкнаха на скрита клисура: цепнатина, пълна със свлечени камъни, която диагонално пресичаше пясъчниковия монолит. Тя беше стръмна и тясна, издигаше се нагоре и изчезваше. Външният ръб на пътеката се извиваше навътре, така че не се виждаше от няколко крачки разстояние.

— Никога не съм виждала нещо толкова добре скрито. Това трябва да е нашата пътека — каза Нора.

— Надявам се да не е.

Следвана от каубоя, тя навлезе в тясната цепнатина, като се препъваше по чакъла. Приблизително по средата на пътя цепнатината свършваше със силно ерозирала пътека, изсечена диагонално в голия пясъчник. Бе широка по-малко от метър, от едната й страна отвесно се издигаше нагоре, а другата пропадаше в ужасяващото синьо пространство. Когато Нора се приближи към ръба, няколко камъчета полетяха надолу. Заслуша се, ала не ги чу да падат, и приклекна.