Дъглас Престън - Златото на Кивира

По средата на пътя чакълестата цепнатина свърши и започна много по-опасната гладка скала. Нора вдигна поглед нагоре. Най-лошата част предстоеше — прорез в полегатия пясъчник, ерозирал от времето, оставило само спомен за пътека. На местата, където прекъсваше, конете трябваше да прескачат синьото пространство. Археоложката се вторачи в поредицата опасни завои и се опита да овладее надигащата се в гърдите й тревога.

Суайър спря и студено се озърна назад към нея. „Все още можем да се върнем — сякаш казваше изражението му. — По-нататък няма да имаме тази възможност.“

Нора твърдо отвърна на погледа му. Ниският, каубой изглеждаше също толкова уплашен, колкото се чувстваше тя.

Моментът отмина. Суайър мълчаливо се обърна и поведе Метиса напред. Животното колебливо направи няколко крачки и спря. Каубоят го поведе още няколко метра, после конят отново спря и зацвили от страх. Копитото му леко се подхлъзна, но след миг намери опора в пясъчника.

Като му говореше тихо и размахваше края на ласото си зад задницата му, Суайър пак го поведе нагоре. Другите се подчиниха на навика и силното си стадно чувство и ги последваха. Движеха се напред с мъчително темпо и във въздуха се носеха само тропот и стържене на железни подкови по скала, от време на време нарушавани от страхливо цвилене. Суайър запя тиха успокоителна песен. Гласът му леко потреперваше.

Стигнаха до първия завой. Той бавно преведе Метиса по него и продължи нагоре покрай широка цепнатина, докато се озова точно над главата на Нора. Сладка трева се подхлъзна по скалата и за миг на Нора й се стори, че ще падне през ръба. После животното възвърна равновесие и продължи с разширени очи и треперещи хълбоци.

След няколко мъчителни минути стигнаха до втория завой — ужасяващо остър и тесен. Когато го отмина, Метиса изведнъж отново спря. Вторият кон, Мухогъз, също спря и заотстъпва назад. Нора наблюдаваше отдолу и видя, че едното задно копито на животното увисва в празното пространство.

Тя се вцепени. Задницата на коня увисна и кракът му два пъти подритна в търсене на несъществуваща опора. Мухогъз необратимо се наклони назад, изхлузи се от ръба, превъртя се във въздуха и се понесе надолу към Нора със странно пискливо цвилене. Времето сякаш забави ход, докато конят риташе в ужасяващ въздушен балет. Сянката му прекоси лицето й, той се блъсна в Жезъл и двете животни полетяха в пропастта. Последва момент на страшна тишина, след това се разнесе двукратно приглушено тупване и звуци от свличане на камъни, които дълго кънтяха в сухата долина.

— Приближи се и продължавай напред! — чу се напрегнатата дрезгава заповед отгоре. Нора си наложи да се раздвижи и поведе новия последен кон напред — Ураган, коня на Смитбак. Но той не искаше да помръдне — хълбоците му спазматично трепереха от ужас. След мир Урдган се изправи на задни крака и се завъртя към нея. Нора инстинктивно се вкопчи в оглавника му. Със стържене на стомана по скала конят се свлече през ръба на пътеката, вперил облещени очи в археоложката. Разбрала грешката си, тя пусна оглавника, ала късно: падащият кон вече бе нарушил равновесието й. За миг зърна зейналото синьо пространство. После се строполи странично, краката й се плъзнаха през ръба и пръстите й задращиха по гладкия пясъчник. Сякаш някъде много далеч чу виковете на Суайър, последвани от плясък като от падане на мокър чувал, когато Ураган се разби на дъното на пропастта.

Увиснала над бездната, тя отчаяно затърси опора с ръце. Вятърът гъделичкаше краката й. Ноктите й се чупеха и ръцете й се плъзгаха надолу по наклонената каменна повърхност. После дясната й длан се опря в издатина, висока не повече от сантиметър, но достатъчно, за да се опре. Нора се напрегна и усети, че силите й са на изчерпване. „Сега или никога“ — помисли си тя, силно се набра, залюля се настрани и успя да преметне единия си крак върху пътеката. Още едно набиране, и се претърколи в отсрещния й край. Отпусна се по гръб. Сърцето й бясно се блъскаше в гърдите. Над нея се носеха уплашено цвилене и тропот на копита по камък.

— Ставай, по дяволите! Продължавай напред! — чу Суайър да вика отгоре.

Нора немощно се изправи на крака, пое напред като в сън и поведе оцелелите коне.

Не си спомняше останалата част от изкачването. Следващият й ясен спомен беше как лежи по очи, вкопчена в топлата прашна скала на върха. После две ръце внимателно я преобърнаха и над нея се наведе спокойното лице на Арагон. До него стояха Смитбак и Холройд и загрижено я гледаха. На лицето на Холройд се бе изписала мъчителна тревога.