Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Пътеката определено е древна — заяви тя, след като разгледа ерозиралите следи, оставени от праисторически кварцитни сечива.

— И със сигурност не е предвидена за коне — отбеляза Суайър.

— Анасазите не са имали коне.

— Ние обаче имаме — беше лаконичният отговор.

Предпазливо продължиха напред. На места пътеката се свиваше към скалата и ги принуждаваше да прескачат празното пространство. Веднъж Нора погледна надолу и видя назъбени скали на повече от сто и петдесет метра. Зави й се свят и тя побърза да вдигне очи.

Наклонът постепенно намаляваше и след двадесет минути стигнаха до върха. Една изсъхнала хвойна с обгорени от мълния клони бележеше мястото, където пътеката стигаше до хребета. Самият той бе тесен, може би най-много шест метра, и след секунди Нора беше на отсрещния му край.

Пред нея се простираше лабиринт от дълбоки каньони и дерета, които се сливаха в отворена долина. Пътеката, вече много по-полегата, потъваше в сумрака под тях.

За миг изгуби дар слово. Слънцето бавно се издигаше в небето и лъчите му нахлуваха в дълбоките дупки, прогонвайки мрака от лилавите скали.

— Толкова е зелено! — накрая промълви тя. — Всички тези тополи и тревата за конете. Виж, има и поток!

При тези думи мускулите на гърлото й неволно се свиха. От вълнение почти бе забравила жаждата си.

Суайър не отговори.

Нора внимателно разгледа района пред тях. Дяволският гръбнак минаваше диагонално на североизток и изчезваше зад платото Кайпаровиц. Оттам започваше огромна плетеница от каньони и се спускаше надолу. През нея спокойно течеше река и разполовяваше огромната равнина, чийто релеф говореше за безброй пороища. Навсякъде бяха пръснати скали, някои големи колкото къщи, очевидно довлечени от по-високо. Долината свършваше с отвесни червени скали.

В отсрещния й край, потокът минаваше през обрасла с тръстика местност и изчезваше в тесен каньон през пясъчниковото плато. Такива тесни каньони не се срещаха никъде другаде, освен в тази югозападна пустош. Резултат на въздействието на водата върху пясъчника в продължение на безчет години, те понякога бяха широки само няколко метра. Въпреки това често бяха дълбоки неколкостотин метра и можеха да продължават километри, преди да се разширят.

Нора се втренчи във входа на този каньон: тъмен процеп, широк около три метра. „Това трябва да е тесният каньон, за който споменава баща ми“ — с нарастващо вълнение си помисли тя, извади бинокъла си и бавно огледа местността. По скалите около долината бе забелязала множество гледащи на юг ниши, идеални за селища на анасазите, но когато ги разгледа с бинокъла, не видя нищо интересно. Всичките бяха празни. Проучи и отвесните скали, водещи към горния край на платото, ала дори да имаше път към скрития зад него каньон, той не се виждаше.

Нора отпусна бинокъла, обърна се и впери очи в бруления от ветровете връх на хребета. Това място беше идеално за баща й да остави инициалите си и датата: визитната картичка на пътешествениците от памтивека. Ала нямаше нищо. И все пак оттук Холройд най-после щеше да засече местоположението им.

Суайър се беше облегнал на скалата и свиваше цигара. Той я захапа и драсна клечка кибрит.

— Няма да поведа конете си по тази пътека — заяви каубоят.

Нора рязко го погледна.

— Но това е единственият път!

— Знам — отвърна Суайър и вдъхна дима в дробовете си.

— Тогава какво предлагаш? Да се върнем ли? Да се откажем?

Той кимна.

— Да. — Последва кратко мълчание. — И това не е предложение.

Въодушевлението на Нора в миг се изпари. Тя дълбоко си пое дъх.

— Тази пътека може да се изкачи, Роско. Ще разтоварим конете и ще качим всичко на ръце. После ще докараме конете. Може да ни отнеме целия ден, но е осъществимо.

Каубоят поклати глава.

— Каквото и да направим, ще убием конете по тази пътека.

Нора приклекна до него.

— Трябва да го направим, Роско. Всичко зависи от това. Институтът ще ти плати за всеки кон, който пострада.

Изражението на лицето му и показа, че е сбъркала.

— Ти разбираш достатъчно от коне, за да знаеш, че дрънкаш глупости. Не твърдя, че не е възможно. Само казвам, че рискът е много голям. — В гласа му се появиха предизвикателни нотки. — Никой нормален човек няма да поведе конете по тази пътека. И ако искаш мнението ми, ние изобщо не се движим по някаква пътека. И всички мислят като мен.

Нора го погледна.

— Значи всички смятате, че съм се изгубила, така ли?

Суайър кимна и дръпна от цигарата.