Дъглас Престън - Златото на Кивира

Двете нарамиха багажа си, сбогуваха се с другите и поеха по брега на потока. Той заобикаляше дъбовата горичка и навлизаше в папура пред входа на тесния каньон. Освен тръстика, пътя им препречваха и няколко паднали дънера и скали.

Когато навлязоха в гъсталака, тръстиката зашумоля и запращя. В тежкия въздух танцуваха и бръмчаха конски мухи и комари. Нора, която вървеше първа, нетърпеливо ги разгонваше с ръка.

— Нора, внимателно погледни надясно — чу тихия глас на Слоун тя. — Само погледни, без да правиш нищо.

Нора обърна глава към една тръстика на около половин метър от тях. Малка сива гърмяща змия стегнато се беше увила около нея на равнището на раменете им.

— Не ми се ще да ти го кажа, Нора, но ти току-що сбута нещастната змия настрани. — Думите трябваше да прозвучат весело, ада гласът на Слоун леко трепереше.

Нора ужасено зяпна тръстиката, която все още се поклащаше след преминаването й.

— Божичко! — със свито и пресъхнало гърло промълви тя.

— Сигурно не те ухапа само защото щеше да падне — прибави Слоун. — Sistrurus toxidius, гърмяща змия пигмей. Втора по сила на отровата в Северна Америка.

Нора продължаваше да се взира във влечугото, почти идеално скрито в околната среда.

— Прималя ми — каза тя.

— Пусни ме да мина първа.

Нора не бе в настроение да спори и изчака. Слоун я изпревари, предпазливо се запровира през папура, като спираше на всяка крачка, за да оглежда пътя си.

Внезапно се закова на място.

— Още една — посочи тя.

Смутена, змията бързо се плъзна надолу от тръстиката, около която се беше увила, издаде смразяващо съскане и изчезна в гъсталака.

— Жалко, че Бонароти не е тук — каза Слоун и бавно продължи напред. — Сигурно щеше да ни ги изпече на скара. — Докато говореше, точно под краката й се разнесе ново съскане. Тя отскочи назад с вик и се отдалечи от змията.

След още няколко мъчителни минути двете излязоха от папура и се озоваха пред входа на каньона — две гладки каменни стени на около три метра една от друга, с дъно от гладък пясък, едва покрит от бавно течаща вода.

— Господи! — изпъшка Нора. — През живота си не съм виждала толкова много гърмящи змии на едно място.

— Сигурно ги е довлякъл порой — предположи Слоун. — Сега са мокри, вцепенени и разлютени.

Навлязоха в каньона и нагазиха в плитката вода. Тесните стени скоро ги обгърнаха и Нора бе обзета от неприятното усещане, че е на дъното на продълговат контейнер. През хилядолетията пороите бяха изваяли лъскави кухини и изпъкналости по стените. Тук-там се виждаше небето, но през повечето време се движеха в червеникав сумрак. На дъното на каньона изведнъж стана изненадващо студено. На места водата бе издълбала по-дълбоки вирове, където се бяха събрали плаващи пясъци. Най-добрият начин да ги премине, установи Нора, беше на четири крака, и когато останеха зад нея, да се отпусне по очи с неподвижно изпънати зад себе си крака. Странно, раницата я повдигаше нагоре като шамандура!

— Очаква ни мокра нощ — отбеляза Слоун, когато излезе от поредния вир.

По-навътре в каньона светлината стана още по-слаба. На едно място стигнаха до грамаден дънер от канадска топола, целият ожулен и насечен, кой знае как заседнал напречно на около шест метра височина. Наблизо имаше тясна кухина в стената над малък стъпаловиден перваз.

— Трябва да го е довлякла някоя буря — загледана в дънера, измърмори Слоун. — Не ми се ще да попадна в някой от тия каньони по време на порой.

— Чувала съм, че първо усещаш надигащия се вятър — отвърна Нора. — После чуваш кънтеж. Някой веднъж ми каза, че звучало почти като далечни гласове или ръкопляскания. Тогава трябва колкото може по-бързо да се чупиш. Ако си още в каньона, когато чуеш рева на водата, вече е късно. Мъртва си.

Слоун избухна в своя гърлен зноен смях.

— Много благодаря — каза тя. — Сега ще се катеря по скалите всеки път, щом усетя ветрец.

Каньонът продължаваше да се стеснява и спуска надолу през поредица вирове, пълни с шоколадова на цвят вода. Понякога беше дълбока само два и половина сантиметра й покриваше плаващи пясъци, друг път бе по-дълбоко от човешки ръст. Вировете бяха свързани помежду си с тесни проходи, през които трябваше да се провират странично, носейки раниците си на ръце. Над тях в каньона бяха заседнали огромни откъснати скали и хвърляха зловещи кафеникави сенки.

След половинчасов мъчителен преход стигнаха до малък водопад, изливащ се в особено дълъг и тесен вир. Отвъд него се виждаше слабо сияние. Нора тръгна първа, нагази във вира и заплува към камък, вклинен между стените на около метър и осемдесет над земята. От него се спускаше плътна завеса от бурени и корени, през които нахлуваха снопове светлина.