Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Мислиш ли, че е жив?

— Не — отвърна Нора. — За това не може да става и дума. За нищо на света нямаше да ни изостави.

Тя пое от уханния нощен въздух в гърдите си. Над каньона се бе спуснала тишина.

— И твоят баща е забележителен човек — обади се Нора.

Внезапно тънка блестяща линия проряза мрачното небе.

— Падаща звезда — промълви Слоун. Тя замълча за миг. — По-рано каза същото. Предполагам, че е вярно. Той е забележителен баща. И очаква от мен да съм още по-забележителна дъщеря.

— Как така?

Слоун продължаваше да се взира в небето.

— Може да се каже, че той е от онези бащи, които поставят почти неизпълними изисквания пред децата си. Винаги трябваше да съм достойна за него. Позволяваше ми се да каня вкъщи само приятели, които могат да водят интелектуални спорове на вечеря. Но всичко, което правех, никога не го задоволяваше и дори сега баща ми не вярва, че ще успея в живота.

Тя поклати глава.

— И досега си спомням един случай. Бях в седми клас. Учителят по пиано организира рецитал. Бях подготвила една адски трудна инвенция на Бах и много се гордеех със себе си. Обаче учителят имаше една друга ученичка, Урсула Рейн, която беше истински вундеркинд. Сега преподава в консерваторията „Джулиард“. Както и да е, тя свири точно преди мен и изпълни оня валс на Шопен два пъти по-бързо от обикновеното. — Лицето й помръкна. — Когато я чу, баща ми ме накара да станем и да си тръгнем. Бях страшно сърдита и засрамена. Адски дълго се бях упражнявала и си мислех, че той се гордее с мен… А, измисли си някакво оправдание, каза, че го смущавал стомахът или нещо подобно. Обаче аз знаех истинската причина: не можеше да понесе да съм втора. — Слоун се засмя. — Все още се удивлявам, че пожела да участвам в тази експедиция.

Нора долови горчивите нотки в смеха й.

— Това като че ли не те засяга — отбеляза тя.

— Защото не позволявам да ме засегне — предизвикателно отметна коса Слоун.

Нора разбра, че другата жена може грешно да е възприела забележката й.

— Не, нямах предвид това. Исках да кажа, че ти…

— И знаеш ли какво — прекъсна я Слоун, сякаш не я бе чула. — Не си спомням моят баща някога да ми е казвал, че ме обича.

Тя се извърна. Тъй като не знаеше какво да отговори, Нора реши да промени темата.

— Ти имаш пари, хубава си и си умна, можеш да постигнеш много в която и да е област. Любопитна съм защо си избрала археологията.

Слоун отново се обърна към нея и усмивката озари лицето й.

— Защо ли? Нима археолозите трябва да са бедни, грозни и тъпи?

— Не, разбира се.

Слоун гърлено се засмя.

— Това е семеен бизнес, нали? Семейство Ротшилд са банкери, Кенеди — политици, Годард са археолози. Аз съм единствено дете. Той ме отгледа, за да стана археоложка, и аз не бях достатъчно силна, за да му се противопоставя.

„И тук бащата“ — помисли си Нора и се вгледа в лицето й.

— Не обичаш ли археологията?

— Обожавам я — беше отговорът и в плътния контраалт прозвучаха страстни нотки. — Никога не преставам да мисля за безценните неща и тайни, скрити под повърхността на земята. Те чакат да ни научат на нещо, стига да сме достатъчно умни да ги открием. Обаче никога няма да стана достатъчно добра археоложка, за да е доволен той. — Слоун замълча за миг, после заговори по-енергично. — Странно е, Нора, но ако аз открия Кивира, знаеш ли кого ще запомнят? Знаеш ли кой ще попадне в учебниците по история като Уедърил и Ърл Морис 13 13 Ърл X. Морис (1889–1956) — американски археолог. — Б. пр. ? Не аз. Той. — Тя подчерта думите си с кратък дрезгав смях. — Каква ирония, а?

Нора нямаше какво да й отговори.

Слоун легна върху спалния си чувал, въздъхна и започна да навива кичур коса на показалеца си.

— Имаш ли гадже?

Внезапната промяна на темата свари Нора неподготвена.

— Не — отвърна тя. — А ти? Ходиш ли с някого?

— Да, обаче бих го зарязала в мига, в който се появи истинският мъж. — Слоун замълча за миг. — А какво мислиш за мъжете от тая наша група? Нали разбираш, като мъже.

Нора отново се поколеба. Смущаваше се да говори така за хора, които ръководи. Но топлината на спалния чувал и блясъкът на звездите, някак съзаклятнически в близостта си, я накараха да се отпусне.

— Не се бях замисляла за тях като потенциален материал за избор на гадже, нали разбираш.

Слоун гърлено се засмя.

— Аз пък се замислям. Бих те сватосала за Смитбак.

Нора се понадигна.

— За Смитбак ли? — възкликна тя. — Та той е непоносим!

— Но е в състояние да направи много за кариерата ти, ако, експедицията приключи с успех. Пък и е забавен, ако си падаш по майтапи, сухи като мартини. През последните две години е водил доста интересен живот. Чела ли си оная негова книга за убийствата в нюйоркския музей?