Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Той ми я подари. Още не съм я погледнала.

— Страхотно четиво е. Пък и Смитбак не изглежда зле, въпреки че е градско чедо.

Нора поклати глава.

— Адски е надут.

— Възможно е. Но ми се струва, че е само поза. — Слоун замълча за миг. — И нещо в устата му ми подсказва, че се целува върховно.

— Ако се увериш, кажи ми. — Нора я погледна. — Ти хвърлила ли си око на някого?

Вместо да отговори, Слоун разсеяно започна да си пее.

— На Блек — накрая отвърна тя.

На Нора й трябваше малко време, докато смели тази информация.

— Какво?! — ахна тя.

— Ако трябва да избирам някого, ще се спра на Блек.

Нора поклати глава.

— Не разбирам.

— О, знам, че понякога е непоносим. Ужасява се от това, че е далеч от цивилизацията. Но само почакай. Когато открием Кивира, той ще покаже на какво е способен. Тук, в пустинята, е лесно да забравиш, че Блек е един от най-известните археолози в страната. При това основателно. Виж, той може да направи много за кариерата на едно момиче. — Тя се засмя. — Пък и я погледни какъв едър кокал има. Басирам се, че оная му работа е като пожарникарски маркуч.

С тези думи Слоун се изправи и остави ризата си да се изхлузи от ръцете й и да се свлече на земята.

— Виж какво направи — каза тя. — Отивам да се поохладя в потока.

Нора се отпусна по гръб. Сякаш някъде много далеч чу Слоун да се плиска във водата. След малко се върна — стройното й тяло лъщеше на лунната светлина. Тя безшумно се пъхна в спалния си чувал.

— Сладки сънища, Нора Кели!

Слоун се обърна на другата страна и след няколко минути задиша спокойно и равномерно. Ала Нора дълго остана будна с широко отворени за звездите очи.

Нора се сепна. Беше спала толкова дълбоко, толкова тежко, че за миг не можа да си спомни къде се намира и панически се надигна. Зората обагряше в кървавочервено високите скали. Пулсирането на бинтованите й пръсти бързо й припомни предишния ден: ужасната борба на хребета, откриването на тесния каньон и тази долина, липсата на каквито и да било признаци от руини. Огледа наоколо. Спалният чувал до нея бе празен.

Тя се изправи и със схванати мускули разрови пепелта на огъня. Отряза малко суха трева, смачка я на топка и я тикна сред въглените. Надигна се тънка струя дим, после тревата избухна в пламъци. Нора бързо прибави съчки. Затършува в раницата си и напълни малката кафеварка за еспресо с кафе и вода, закрепи я над огъня и се спусна при потока да се измие. Като се върна, кафеварката съскаше. Тъкмо си наливаше кафе, когато се появи Слоун. Вечната й усмивка я нямаше.

— Да изпием по едно кафе — каза Нора.

Слоун пое протегнатата й чаша и седна. Двете мълчаливо отпиваха от еспресото, докато слънцето пълзеше по стените на каньона.

— Тук няма нищо, Нора — накрая каза Слоун. — Цял час оглеждах долината сантиметър по сантиметър. Твоето приятелче Холройд може да сканира земята с магнитометър, обаче никога не съм виждала руини под пясъка или високо на скалите, които да не оставят поне някаква следа на повърхността. Не открих нито един фрагмент, нито един кремъчен отцеп.

Нора остави чашата си.

— Не е възможно.

Слоун сви рамене.

— Сама се увери.

— Точно това възнамерявам да направя.

Нора отиде в подножието на скалите и пое по посока на часовниковата стрелка. Виждаше стъпките, които другата жена бе оставила в пясъка, докато беше търсила артефакти. Извади бинокъла си и систематично огледа скалите, кухините и скалните первази. На всеки двадесетина крачки спираше и повтаряше процедурата. Утринната светлина нахлуваше в долината и с всяка следваща минута хвърляше нови сенки. При всяко спиране Нора напрягаше очи да забележи нещо — изсечена в камъка вдлъбнатина, избелял петроглиф, каквото и да е, стига да предполагаше човешко присъствие. След като направи пълна обиколка, тя прекоси долината от север на юг и от изток на запад, многократно прегази потока и продължи да се взира в стените.

След час и половина се върна в лагера, мокра и уморена, и мълчаливо седна до Слоун, която също мълчеше с наведена глава и вперила очи в пясъка, разсеяно чертаеше кръг с пръчка.

Нора се замисли за баща си и за всички ужасни неща, които майка й бе говорила за него през годините. Нима щеше да се окаже права? Наистина ли на него не можеше да се разчита?

В продължение на десетина-двадесет минути безмълвно седяха край гаснещия огън, смазани от огромната тежест на невъобразимия провал.

— Какво ще кажем на другите? — накрая попита Нора.