Дъглас Престън - Златото на Кивира

— По дяволите, Лепко, махни си косматата уста от мен! — накрая извика журналистът.

— Харесва те — рече Суайър. — И се казва Мухогъз.

— Още щом се върнем в цивилизацията, ще стане лепка — възрази Смитбак. — Лично ще придружа тая кранта до най-близката фабрика за лепило.

Пътят им отново зави по безименен каньон, още по-тесен и оголен от пороите, но нямаше толкова много храсти и ездата стана малко по-лесна. При един завой, където каньонът се разширяваше, Нора дръпна юздите на коня си и изчака Слоун да я настигне.

Както разсеяно се озърташе наоколо, тя изведнъж се напрегна и посочи подронения склон на старото речно корито.

— Виждаш ли онова?

Ръката й сочеше дълга тясна и тъмна вдлъбнатина до редица от камъни.

— Въглени — кимна Слоун и насочи коня си натам.

Двете скочиха от седлата и проучиха мястото. Задъхана от вълнение, Нора вдигна няколко въгленчета с помощта на пинцети и ги прибра в епруветка.

— Точно като Големия северен път до Чако — промълви тя и се изправи. — Мисля, че най-после го открихме. Пътя, по който е минал баща ми.

Слоун се усмихна.

— Изобщо не съм се съмнявала.

Продължиха нататък. При всеки остър завой, където пороите бяха измили дъното на каньона, виждаха осеяната с въглени древна повърхност, а понякога и редици от камъни. От време на време Нора си представяше баща си да язди по същия път, да вижда същите неща. Чувстваше се свързана с него — усещане, което не бе изпитвала от смъртта му.

Към три часа спряха да дадат отдих на конете и се подслониха под един скален перваз.

— Ей, вижте — възкликна Холройд и посочи голямо зелено растение, покрито с огромни фуниевидни бели цветове. — Datura meteloides. Корените й са напоени с атропин — същата отрова като на беладоната.

— Не я показвай на Бонароти — отвърна Смитбак.

— Някои индиански племена ядат корени от това растение, за да предизвикат видения — рече Нора.

— И си нанасят трайни мозъчни увреждания — прибави Холройд.

Докато седяха, опрели гърбове на скалата, и се подкрепяха със сушени плодове и ядки, Слоун извади бинокъла си и започна да оглежда нишите в един задънен каньон срещу тях.

След малко се обърна към Нора.

— Така си и мислех. Там горе има малко скално селище. Първото, което виждам от началото на пътуването.

Нора взе бинокъла и го насочи към руините, разположени високо на отвесната скала. Селището беше типично за анасазите: построено в плитка ниша, то гледаше на юг и осигуряваше сянка през лятото и топлина през зимата. Около дъното на нишата имаше ниска стена, няколко помещения и кръгло зърнохранилище отстрани.

— Дай да видя — каза Холройд. Той неподвижно се втренчи в останките и накрая въздъхна: — Невероятно!

— Има хиляди такива из каньоните на Юта — отбеляза Нора.

— Как са живели? — без да отпуска бинокъла, попита той.

— Сигурно са отглеждали царевица, тикви и фасул на дъното на каньона. Ловували и събирали диви растения. Предполагам, че селището е било обитавано само от един род.

— Не мога да повярвам, че са раждали деца там горе — каза Холройд. — Трябва да си доста смел, за да живееш на такава скала.

— Или нервен — подметна Нора. — Има много спорове по въпроса защо анасазите изведнъж са изоставили пуеблосите си в равнините и са се оттеглили в тези недостъпни скални селища. Някои твърдят, че било от отбранителни съображения.

— Струва ми се очевидно — включи се в разговора Смитбак и взе бинокъла от ръцете на Холройд. — Кой би живял там горе, ако не се налага? Няма асансьори, а и Пица Хът определено не осигурява доставки насам.

Нора го погледна.

— Най-странното е, че няма следи от войни или нашествие. Известно ни е само, че анасазите внезапно са се оттеглили в тези скални селища, известно време са останали тук и после окончателно са напуснали района. Според някои археолози, това се дължало на тотален обществен срив.

В това време Слоун наблюдаваше скалите с длан над очите. Тя взе бинокъла от Смитбак И по-внимателно огледа каньона.

— Струва ми се, че виждам път за нагоре — рече младата жена. — Ако се изкатериш по оня сипей, в скалата е изсечена пътека, която стига чак до нишата. — Тя отпусна бинокъла и погледна Нора. Кехлибарените й очи грееха от вълнение. — Имаме ли време да проверим?

Нора си погледна часовника. Вече безнадеждно изоставаха от графика — още един час нямаше да има значение. Бяха длъжни да проучат колкото може повече обекти, а и това можеше да пропъди унинието. Тя вдигна очи към руините — бе възбудено и нейното любопитство. Имаше вероятност баща й да е бил там, дори да е оставил инициалите си на скалата, за да регистрира своето присъствие.