Дъглас Престън - Златото на Кивира

Суайър се обърна към групата.

— Е, какво чакате? — попита той. — Яхвайте конете!

Последва сумтене и несръчно подскачане, но скоро всички бяха на седлата, някои изгърбени, други изпънати като бастун. Арагон обикаляше с коня си, изправяше го на задни крака, караше го да се завърта — очевидно също бе опитен ездач.

— Само не настоявайте да се отучвам от лошите навици — яхнал Ураган, каза Смитбак. — Обичам да се държа за предния край на седлото.

Суайър не му обърна внимание.

— Първи урок. Хванете юздите в лявата ръка и повода на товарния кон — в дясната. Съвсем просто е.

— Да, като едновременно да шофираш две коли — подметна журналистът.

Непохватно седнал на коня си, Холройд нервно се засмя, после млъкна и хвърли поглед към Нора.

— Как се справяш, Питър? — попита го тя.

— Предпочитам мотоциклети — неловко се размърда радарният специалист.

Каубоят отиде първо при него, после при Блек и поправи стойката и начина, по който държаха юздите.

— Гледайте поводът да не се провре под опашката на коня ви — предупреди той Блек, който оставяше въжето опасно да увисне. — Иначе ще падне голямо подскачане.

— Да, да, разбира се — отвърна археологът и побърза да опъне повода.

— Нора смята да язди първа — каза Суайър. — Аз ще съм най-отзад, а доктор Годард ще обикаля наоколо. — Той се наведе към нея и я погледна. — Къде си се учила да яздиш?

— Тук-там — усмихна се Слоун.

— Хм, в такъв случай доста си скитосвала тук-там.

— Припомнете ми как да насочвам коня — вкопчен в юздите, каза Блек.

— Първо малко отпуснете юздите. А сега ги размърдайте насам-натам, ето така. Конят усеща какво искате от него, когато едната или другата юзда се допре до шията му. — Суайър се озърна наоколо. — Други въпроси?

Нямаше. Започваше да става задушно и миришеше на лилии и кедри.

— Ами тогава да пришпорваме конете.

Нора пришпори своя и потегли напред, последвана от Холройд и останалите.

— Засече ли данните? — попита тя.

Холройд кимна с глава, усмихна се и потупа лаптопа, който нелепо пиукаше в изтъркания самар. Нора за последен път погледна картата. После поведе коня си напред и те навлязоха в пясъчниковата пустош.

Яздеха в колона по един и многократно пресичаха поточето, което течене по дъното на Змийския каньон. В подножието на склоновете бяха навети пясъчни дюни, обрасли с трева и пустинни цветя. Тук-там виждаха хвойни, нискорасли и изкривени във фантастични форми. На други места от стените на каньона се бяха откъснали пясъчникови блокове и се бяха срутили на дъното, образувайки купчини чакъл, които конете трябваше внимателно да преодоляват. В сенките пърхаха мушитрънчета, изпод надвиснали скални первази изхвърчаха лястовици, чиито гнезда от кал приличаха на брадавици по долната страна на скалата. На около четиристотин метра над тях се носеха няколко бели облака. Изгубена в този странен нов свят, групата мълчаливо следваше Нора.

Тя дълбоко си пое дъх. Нежното полюшване на Жезъл й се струваше познато и й действаше успокоително. Нора погледна животното, дванадесетгодишна дореста кобила, очевидно опитна, умна и меланхолична. Движеше се сигурно по чакъла и ниско наведа глава, внимателно избираше пътя. Макар далеч да не беше красива, беше силна и чувствителна. Освен Ураган, коня на Слоун Компанйеро и двата коня на Суайър, останалите бяха като Жезъл: не много красиви, но яки фермерски животни. Нора одобряваше избора на каубоя — имаше лошо мнение за скъпите породисти коне, които изглеждаха страхотно на хиподрума, ала още на първата крачка се претрепваха в планината. Баща й бе купувал и продавал коне с обичайния си нюх и размах, отхвърляйки разглезените животни с думите: „Ние не сме кънтри клуб, нали, Нора?“

Тя се завъртя на седлото, за да погледне назад към другите ездачи, всеки повел своя товарен кон. Докато някои, особено Блек и Холройд, изглеждаха несръчни и се клатушкаха, останалите бяха опитни, главно Слоун Годард, която с лекота яздеше назад-напред по колоната, проверяваше ремъците и даваше предложения.

А Смитбак я изненадваше. Ураган явно беше буен кон и отначало имаше някои напрегнати мигове, в които ругатните и проклятията на журналиста огласяха въздуха. Но той знаеше достатъчно, за да покаже на животното кой командва, и сега яздеше напълно уверено. „Може да е надут пуяк, обаче изглежда страхотно на кон“ — помисли си Нора.

— Къде се научи да яздиш? — извика му тя.

— Две години учих в колеж в Аризона — отвърна репортерът. — Бях болнаво хленчещо изчадие и родителите ми решиха, че това ще ме направи мъж. Закъснях за първия семестър и всички коне бяха заети, освен един едър стар приятел на име Търпин. Веднъж, беше дъвкал бодлива тел, в резултат на което си беше разкъсал езика и той постоянно висеше навън — дълъг, розов и отвратителен. Затова никой не го искаше. Обаче беше най-бързият кон в училището. Състезавахме се по сухите дерета и из пустинята и Търпин, винаги побеждаваше. — Той поклати глава и се усмихна.