Дъглас Престън - Златото на Кивира

Готвачът мълчаливо й кимна.

— Ще може ли да получа закуска? — попита тя.

Бонароти се обърна към скарата.

— Умирам от глад — когато пое вдигащата пара чиния, прибави Слоун.

— Познавате ли Луиджи? — седна до нея Нора.

— Да, запознахме се миналата година, когато изкачвах хребета Касин на Денали. Той ръководеше кухнята на базовия ни лагер. Докато всички други групи ядяха прещип и сухари, на нас ни поднасяха патици и еленско месо. Казах на баща ми, че трябва да наемем Луиджи за тази експедиция. Той е изключително голям майстор.

— Й услугите ми са изключително скъпи — отбеляза Бонароти.

Слоун с апетит омете омлета си. Другите инстинктивно отново се бяха събрали наоколо и Нора не се изненада: младата Годард не само беше красива, но и — седнала в пустинята по кожено яке и изтъркани дънки — излъчваше чар и проявяваше чувство за хумор и онази спокойна самоувереност, която идва с парите и доброто възпитание. Нора изпитваше смесица от облекчение и завист. Чудеше се как ще въздейства тази промяна върху положението й на ръководител. „Най-добре веднага да изясним нещата“ — помисли си тя.

— Е — започна Нора, — искаш ли да ни обясниш драматичната си поява?

Слоун я погледна с ленива усмивка.

— Още веднъж се извинявам — каза тя, остави настрани празната чиния и се отпусна назад, разтворила якето си, под което се виждаше скъпа памучна риза. — Забавих се в Принстън с един изоставащ студент. Никога не съм късала никого и не исках да започвам сега. Работих с него, затова закъснях за пътническите полети.

— Разтревожихме се за теб на пристанището.

Слоун се понадигна.

— Не получихте ли съобщението ми?

— Не.

— Разговарях с човек на име Бригс. Обеща да ви предаде.

— Трябва да е забравил.

Слоун широко се усмихна.

— Там е доста оживено. Е, постъпили сте както трябва, щом сте тръгнали без мен.

Суайър доведе конете от паша и Нора отиде да му помогне с оседлаването. За нейна изненада Слоун я последва и сръчно оседла два коня, докато каубоят оседла три. Завързаха животните за недалечните храсти и Суайър се зае с товарните коне — мяташе отгоре им одеяла и самари, стягаше ремъците, грижливо уравновесяваше по-обемното оборудване, покриваше всеки товар и го завързваше. После предаваха коня на Слоун, която го отвеждаше навътре в каньона. Бонароти опаковаше последния кухненски багаж, докато Смитбак спокойно се протягаше наблизо и спореше с готвача дали за телешки медальон повече подхожда сос беарнез или борделез.

Накрая Нора задъхано се отдръпна назад от последния кон и си погледна часовника. Тъкмо минаваше единадесет: имаха достатъчно време за прилична езда, но трябваше да се съобразява и с новаците. Тя погледна Суайър.

— Искаш ли да им дадеш първия урок?

— Бива — съгласи се каубоят, загащи се и се обърна към групата. — Кой от вас може да язди?

Блек понечи да вдигне ръка.

— Аз — изпревари го Смитбак.

Суайър го измери с поглед и мустаците му скептично провиснаха.

— Нима? — като изплю струя тютюн, попита той.

— Е, поне можех — призна журналистът. — Това е като карането на колело, човек бързо си го спомня.

На Нора й се стори, че Суайър се подсмихва под гъстите мустаци.

— Първото нещо е запознанството.

Всички озадачено замълчаха, докато той ги обхождаше с поглед.

— Тези два коня са мои, жълто-сивият и червено-кафявият. Метиса и Сладка трева. Тъй като господин Смитбак е опитен ездач, ще му дам да язди Ураган и да води Мухогъз.

Блек рязко се изкиска. Смитбак неловко мълчеше.

— Имената имат ли някакво особено значение? — с престорено безразличие попита той.

— Нищо специално — отвърна Суайър. — Само някои техни навици, това е. Ще ви затруднят ли тези два чудесни коня?

— А, не, няма — малко неуверено каза журналистът и се вторачи в едрия кон с буйна грива и опашка и неговия дорест събрат.

— Претрепали са само неколцина новаци, пък и те бяха нюйоркчани. Тук нямаме нюйоркчани, нали?

— Нито един — отвърна Смитбак.

— За доктор Блек съм определил Сграбиче и Пандела. За Нора съм оставил най-добрата си кобила, Жезъл. Ще водиш Сврача стръв. Не се заблуждавай от името: той може да е грозен, кривокрак, с овча шия и магарешки хълбоци, обаче може да носи сто килограма товар от тук до самите порти на ада.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да ходи дотам — каза Нора.

Суайър разпредели конете според способностите и нрава им и скоро всички държаха по два коня за оглавниците и юздите. Нора се метна на седлото, Годард и Арагон последваха примера й. Спокойно уравновесената стойка на Слоун показваше, че е опитна ездачка. Останалите нервно пристъпваха от крак на крак.