Дъглас Престън - Златото на Кивира

Горе отново спря. Процеждащата се през прозорците на долния етаж звездна светлина бе прекалено слаба, за да се различава нещо друго, освен най-смътни силуети, но долови, че звукът идва от някогашната стая на Нора. Направи две крачки и спря да си поеме дъх. Когото и да завареше там, нямаше намерение да рискува.

Тереса се приготви, хванала пушката с две ръце и притиснала фенерчето към цевта. После с плавно бързо движение се хвърли напред, ритна вратата, насочи оръжието напред и включи фенерчето.

Трябваше й известно време, докато мозъкът й възприеме онова, което виждаха очите й — две фигури, покрити от глава до пети в тежки мокри кожуси, приклекнали в средата на помещението. Червените им очи се насочиха към светлината, немигащи, животински. Между тях лежеше човешки череп с липсваща горна част. В него имаше няколко предмета: глава от кукла, косми, момичешка барета. „Стари вещи на Нора“ — вцепенена от ужас, осъзна Тереса.

Изведнъж една от фигурите скочи на крака, движейки се по-бързо, отколкото тя бе очаквала, и се метна встрани от лъча на фенерчето. В този момент Тереса натисна спусъка. Пушката подскочи в ръцете й и оглушителният гърмеж сякаш разтърси цялата къща.

Премигна и напрегна очи, за да види нещо сред вдигналия се облак прах и дим. Нищо — само назъбена димяща дупка в стената на спалнята. И двете фигури бяха изчезнали.

Зареди нов патрон, завъртя се и обходи стаята с жълтия лъч. Дишаше тежко. Хората не изчезваха така. Съвсем сама зад светлината на фенерчето, тя внезапно се почувства ужасно уязвима. За миг й се прииска да изключи фенерчето и да потърси убежище в мрака. Ала усещаше, че само тъмнината няма да я защити от тези същества.

Тереса израсна като смело момиче, едро и силно за възрастта си. Нямаше по-големи братя, но можеше да набие всеки в класа си, момче или момиче. А сега, изправена на прага, задъхана, нащрек за каквото и да е движение, изпитваше непозната паника.

Откъсна поглед от тъмната пустота на стаята, отново се завъртя и обходи с очи коридора. В къщата цареше абсолютна тишина, освен нейното дишане. Мрачните врати на другите спални, черни на черен фон, зееха към опустошения коридор.

Трябва да сляза долу, осъзна тя. Там можеше да изключи фенерчето и да използва звездната светлина. Обърна се към стълбището и запечата разположението в ума си. После изключи фенерчето и се хвърли натам.

От една от далечните спални диагонално се стрелна черна фигура. С неволен вик Тереса се обърна и натисна спусъка. Заслепена от проблясъка на дулото, тя политна назад и се затъркаля надолу по стълбището. Пушката изтрака настрани в мрака. Тереса се изправи на колене на най-долното стъпало. Остра болка пронизваше глезена й.

В горния край на стълбището клечеше едра фигура и безмълвно се взираше в нея. Тереса се завъртя и на слабата звездна светлина затърси оръжието си. Погледът й попадна върху втората фигура, очертана на фона на кухненската врата, приближаваща се към нея с ужасяваща увереност.

Вцепенена от страх, Тереса за миг се вторачи във фигурата. После се обърна и с накуцване затича към вратата. От гърлото й се изтръгваше тихо скимтене.

На другата сутрин Нора се събуди от чудна миризма. Тя с наслада се протегна, все още замаяна от вълшебен сън. После чу тракане на съдове и тих разговор, отвори очи и изскочи от спалния чувал. Беше шест и половина и членовете на експедицията вече се бяха събрали около кафеник, закачен над открит огън. Нямаше ги само Суайър и Блек. Бонароти се въртеше около скарата, а от цвъртящия тиган се носеше възхитително ухание.

Засрамена, че още първата сутрин се е успала, Нора бързо си събра багажа и се изми. Навътре в каньона зърна Суайър, който четкаше конете и проверяваше копитата им.

— Госпожо председател! — добродушно извика Смитбак. — Елате да опитате този абаносов нектар. Кълна се, че е по-вкусен даже от еспресото в „Кафе Реджо“.

Тя се присъедини към групата и признателно прие металната чаша с кафе от Холройд. Докато го пиеше, Блек излезе от една палатка, чорлав и с измачкани дрехи. Той мълчаливо се приближи, наля си кафе и седна на недалечната скала.

— Студено е — измърмори археологът. — Почти не съм спал. На разкопките, в които съм участвал, винаги е имало поне две каравани. — Той погледна околните скали.

— А, спа, и още как! — възрази Смитбак. — Никога не съм чувал толкова какофонично хъркане. — Той се обърна към Нора. — Какво ще кажете през останалата част от пътуването да спим по двойки? Слушал съм какво ли не за тия неща по археологическите експедиции — похотливо се изкиска той.