Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Искам да полетя — каза той.

— Млъквай — изсумтя Нора.

Това бе Слоун Годард.

Холройд стигна до хидроплана и Годард започна да вади багажа си от товарния отсек зад седалките и да го прехвърля върху сала. После затвори люка, скочи при багажа си и даде знак на щурмана. Докато Холройд гребеше обратно през плаващите останки, самолетът обърна, отдалечи се по каньона и се издигна във въздуха. Нора премести поглед от изчезващия хидроплан към бързо приближаващия се сал.

Слоун Годард седеше в задния край и разговаряше с Холройд. Носеше дълго авиаторско яке, дънки и тесни ботуши. Прическата й беше класически паж, почти декадентска със своя анахронизъм — като момиче от модно списание от 20-те години на XX век, епохата на Фицджералд. Блестящите й бадемови очи с цвят на кехлибар и чувствените й, иронично извити устни й придаваха екзотичен вид. Изглеждаше почти на възрастта на Нора, двадесет и пет — тридесет години. Нора ясно съзнаваше, че това е една от най-красивите жени, които някога бе виждала.

Когато салът спря на брега, Слоун ловко скочи на сушата и енергично се запъти към лагера. Това не бе мършавото момиче от девически колеж, което си беше представяла Нора. Жената пред нея имаше пищно тяло и все пак движенията й загатваха за бързина, гъвкавост и сила. Кожата й бе загоряла и лъщеше. Тя отметна косата си назад с едновременно невинен и съблазнителен жест.

Все още усмихната, Слоун Годард се приближи до Нора, смъкна ръкавицата си и протегна ръка. Имаше мека, студена длан; но ръкостискането й бе здраво.

— Нора Кели, предполагам? — с блестящи очи попита тя.

— Да — въздъхна Нора. — А вие трябва да сте Слоун Годард. Закъснялата Слоун Годард.

Жената се усмихна още по-широко.

— Извинявам се. После ще ви разкажа. Сега искам да се запозная с останалите от вашия екип.

Безпокойството на Нора от този спокоен повелителен тон изчезна при израза „вашия екип“.

— Естествено — отвърна тя. — Вече се запознахте с Питър Холройд. — Нора посочи специалиста по радарно сканиране, който носеше последния сак на новодошлата, и се обърна към Арагон. — А това е…

— Аз съм Аарън Блек — без да изчака реда си, каза археологът и се приближи с протегната ръка, прибран корем и изправен гръб.

Слоун пак се усмихна.

— Разбира се, прочутият геохронолог. Прочут и страшен. Спомням си доклада, с който унищожихте датирането на пещерата Чингадера на последната конференция. Направо съжалих онзи нещастен археолог Леблан. Оттогава едва ли смее да вдигне глава.

При това напомняне за съсипването на репутацията на друг учен Блек се наду от видимо удоволствие.

Слоун се обърна.

— А вие трябва да сте Енрике Арагон.

С все още безизразно лице, Арагон кимна.

— Чувала съм баща ми да говори с огромно уважение за вашата работа. Смятате ли, че ще открием много човешки останки на обекта?

— Нямам представа — разнесе се отговорът. — В каньона Чако не е открит некропол, въпреки че го търсят от един век. От друга страна, в Пещерата с мумиите има стотици гробове. Така или иначе, аз ще анализирам животинските останки.

— Ясно — кимна Годард.

Нора се озърна наоколо с намерение да довърши запознанството и колкото може по-бързо да продължат пътуването. За нейна изненада Роско Суайър внезапно се бе отдалечил и си беше намерил някаква работа при конете.

— Роско Суайър, нали? — проследила погледай, извика Слоун. — Баща ми ми разказа всичко за вас, но ми се струва, че не се познаваме.

— Няма и причина да се познаваме — навъсено отвърна той. — Аз съм обикновен каубой и задачата ми е да не позволя на неколцина новаци да си строшат вратовете из тия каньони.

Слоун дрезгаво се засмя.

— Е, чувала съм, че никога не сте падал от кон.

— Всеки каубой, който ви каже такова нещо, е лъжец — каза Суайър. — Задникът ми и земята се познават достатъчно добре, много благодаря.

Очите на Слоун заблестяха.

— Всъщност според баща ми сте истински каубой, защото когато сте дошъл на интервюто, по ботушите ви имало истински конски лайна.

Суайър най-после се ухили и извади от джоба на ризата си джинджифилова курабийка.

— Виж, този комплимент го приемам.

Нора посочи репортера.

— А това е Бил Смитбак.

Смитбак галантно се поклони, разтърсвайки непокорния си кестеняв перчем.

— Журналистът — рече Слоун и на Нора й се стори, че долавя неодобрителни нотки в гласа й, преди устните й отново да се разтеглят в ослепителна усмивка. — Баща ми спомена, че има намерение да се свърже с вас. — Преди Смитбак да успее да отговори, Слоун се обърна към Бонароти. — Слава Богу, че си тук, Луиджи!