Дъглас Престън - Златото на Кивира

От друга страна, Питър Холройд се оказваше идеален партньор. По време на пътуването по езерото Пауъл на няколко пъти го бе забелязала да я поглежда плахо и се питаше дали малко не се е увлякъл по нея. Може неволно да беше използвала женския си чар, когато го бе убедила да открадне данните от ЛРД. За миг изпита угризение. Но пък беше спазила обещанието си — той участваше в експедицията. „Момчето сигурно бърка благодарността с детска любов“ — помисли си тя. Бонароти бе една от онези невъзмутими личности, които като че ли не се смущаваха от нищо, и освен това беше страхотен лагерен готвач. А Арагон сигурно щеше да се отпусне, щом се отдалечат от омразното му езеро Пауъл.

Нора удобно се протегна. Най-хубавото бе това, че не се налагаше да се занимава със Слоун Годард. Тримата с Блек и Арагон бяха достатъчно опитни археолози. Доктор Годард можеше да обвинява само дъщеря си за това, че е закъсняла.

Далечните скали и пясъчникови кули слабо отразяваха звездната светлина. Беше захладняло: в пустинята нощта настъпваше бързо. Тя чу тих шепот, усети мириса на цигарите на Бонароти. В тишината из каньона отекнаха далечни писъци на мушитрънче, звънливи като камбана, и се смесиха с тихия плисък на водата под лагера. Вече бяха на много километри от най-близкото човешко селище. А скритият каньон, към който се бяха отправили, се намираше много по-надалеч.

При мисълта за Кивира Нора отново усети бремето на отговорността. Тук имаше възможност и за неуспех, знаеше го, при това огромна възможност. Можеше да не открият града. Експедицията можеше да се провали заради междуличностни конфликти. И най-страшното: бащината й Кивира можеше да се окаже обикновено скално селище с няколко сгради. Това най-много я безпокоеше. Годард можеше да й прости, че е заминала без дъщеря му. Ала въпреки всичко той и институтът нямаше да й простят, ако се завърнеше с превъзходен отчет за някакво мъничко скално селище от епохата Пуебло III. И само Бог знаеше що за унищожителна статия може да напише Смитбак, ако реши, че си е хвърлил безценното време на вятъра.

В далечината се разнесе лай на койот и Нора се уви в спалния чувал. Мислите й сами се върнаха към Санта Фе, към онази нощ в пустото ранчо. Много внимаваше постоянно да държи картите и радарните снимки под око. Беше впечатлила всички с необходимостта за дискретност, позовавайки се на опасност от иманяри. А Смитбак бе провалил грижливо подготвяните й планове…

И все пак знаеше, че думите на журналиста едва ли ще стигнат до Санта Фе, пък и той само беше споменал името й, без да казва нищо конкретно, което да издаде целта на експедицията. И странните й нападатели най-вероятно вече се бяха отказали. Трябваше да са много решителни, дори отчаяни, за да я последват там, където отиваше, и да познават пустинята по-добре от Суайър. В езерото определено не ги бяха следвали лодки. Страхът и раздразнението й се стопиха и на тяхно място дойдоха сънища за прашни руини, наклонени снопове слънчева светлина, пронизващи сумрака на древна пещера, и две мъртви деца, увити в цветни гирлянди.

Тереса Гонзалес рязко се надигна и се заслуша в мрака. Теди Беър, нейният огромен родезийски мастиф, който през лятото обикновено спеше навън, скимтеше на задната врата. Тази порода кучета бяха специално създадени да преследват и убиват лъвове в Африка. Той беше много мило куче, но и изключително добър пазач. Никога досега не го бе чувала да скимти. Съвсем наскоро го беше прибрала от ветеринарната клиника, където в продължение на две седмици се възстановяваше от някаква отвратителна инфекция. Бедното животно може би все още беше травматизирано.

Тя стана от леглото и се запъти в мрака към вратата. Кучето се втурна вътре с подвита между краката опашка.

— Какво има, Теди? — прошепна Тереса. — Добре ли си?

Той й облиза ръката и заотстъпва назад, докато напъха грамадното си тяло под кухненската маса. Тереса надникна навън и се втренчи в морето от мрак към старото ранчо „Лае Кабриляс“. Нямаше луна и изоставената къща не се виждаше. Нещо там го бе уплашило почти до смърт. Тя се заслуша. Стори й се, че чува звуци от трошене на стъкло и далечен вой на животно. Определено прекалено нисък и дрезгав, за да е койот, ала не звучеше и като куче. По-скоро като вълк, ако трябваше да е точна. Само че Теди никога не би избягал от вълк единак, даже от пума. А може би и от цяла глутница вълци.

В отговор на гърления вой се разнесе друг, малко по-близо. Кучето отново заскимтя, по-високо, и заотстъпва още по-навътре под масата. Нещо потече по пода и Тереса видя, че мастифът се е напикал от страх.