Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора го погледна, неподвижно застанал до перилата, вперил очи в гаснещата светлина. Тримесечните разкопки на „Изгорения чакал“ в Галегос я бяха научили, че човешката динамика в такава експедиция е от огромно значение и неговото упорито мълчание ней харесваше. Нещо я смущаваше. Небрежно се приближи и се облегна на перилата. Той се обърна към нея и учтиво кимна с глава.

— Страхотна вечеря — отбеляза Нора.

— Поразителна — потвърди Арагон и сключи кафявите си длани над перилата. — Синьоре Бонароти заслужава похвала. Какво според вас има в онази негова кутия?

Говореше за стара дървена кутия с множество вътрешни отделения, която готвачът държеше заключена и ревностно криеше от другите.

— Не знам — отвърна Нора.

— Нямам представа как е успял да се справи.

— Само гледайте. Утре ще сме на осолено свинско със сухари.

Двамата се засмяха и Арагон отново се загледа напред към, езерото и безкрайните каменни грамади.

— Идвали ли сте насам и преди? — попита Нора.

Нещо пробяга в хлътналите му очи: сянка на силно вълнение, която бързо изчезна.

— В известен смисъл.

— Красиво езеро — неуверена в опита да го заговори, продължи тя.

Последва мълчание. Накрая Арагон отново се обърна към нея.

— Простете, но не съм съгласен с вас.

Нора внимателно се вгледа в лицето му.

— В началото на шейсетте години бях асистент в една експедиция, която се опитваше да регистрира обектите в каньона Глен, преди езерото да го залее.

Нора изведнъж разбра.

— Много ли бяха?

— Успяхме да регистрираме около трийсет и пет и частично да проучим дванайсет, преди водата да ги покрие. Но общият брой на обектите според нас достигаше около шест хиляди. Струва ми се, че интересът ми към HAT датира оттогава. Спомням си как изринахме, буквално изривахме, една кива, докато водата се плискаше на няма и метър от нас. Това не е начин да проучващ светилище, обаче нямахме избор. Езерото щеше да го унищожи.

— Какво е кива? — попита приближилият се Смитбак, чиито чисто нови каубойски ботуши скърцаха по гумената настилка на палубата. — И изобщо какви са тези анасази?

— Кивата е кръгла вкопана постройка, център на религиозния живот и тайните церемонии на анасазите — поясни Нора. — Обикновено се влиза през отвор в покрива. А анасазите са северноамерикански народ, обитавал този район преди хиляда години. Строили са градове, светилища, напоителни системи, сигнални станции. Някъде към хиляда сто й петдесета година цивилизацията им внезапно изчезнала.

Последва мълчание. Към групата се присъедини Блек.

— Важни ли са обектите, където сте работили? — като дъвчеше клечка за зъби между кътниците си, попита той.

Арагон го погледна.

— Има ли обекти, които да не са важни?

— Разбира се — изсумтя Блек. — Някои обекти говорят повече от други. Неколцина бедни прокудени анасази, които десет години едва-едва си изкарват прехраната в някоя пещера, не оставят толкова информация, колкото, да речем, хиляди хора, обитавали скално селище в продължение на два века.

Арагон го изгледа студено.

— Дори само в едно гърне на анасазите има достатъчно информация, че да стигне за цялата кариера на един учен. Може би въпросът не е какъв е обектът, а какъв е ученият.

Блек свъси вежди.

— На какви обекти сте работили? — бързо попита Нора.

Арагон кимна с глава надясно.

— На около километър и половина оттук и може би на около сто и двайсет метра дълбочина се намира Музикалният храм.

— Музикалният храм ли? — повтори Смитбак.

— Грамадна кухина в стената на каньона, където в резултат от действието на ветровете и водите на река Колорадо се чуват натрапчиви неземни звуци. Открил я е Джон Уесли Пауъл. Разкопахме пода и разкрихме рядък архаичен обект, наред с още много подобни в околността. — Той махна с ръка в друга посока. — А ей там имаше обект, наречен Кладенецът на желанията, скално селище от епохата Пуебло Три с осем помещения, построени около необикновено дълбока кива. Малък обект, тривиален и маловажен. — Арагон многозначително погледна Блек. — В онзи обект анасазите с нежна грижовност бяха погребали две момиченца, увити в тъкани одежди, с огърлици от цветя и морски миди. Но не успяхме да спасим гробовете — водата прииждаше. Сега тя ги е отнесла наред с кирпича, който спояваше камъните на сградите, унищожила всички изящни артефакти.

Блек изсумтя и поклати глава.

— Някой да ми даде кърпичка.

Шлепът подмина Голямата тераса. Далеч зад нея се издигаше тъмната издатина, с която свършваше платото Кайпаровиц, недостъпно и обагрено в тъмнорозово от залязващото слънце. Корабът зави към тесен залив в пясъчниковите стени — подножието на Змийския каньон.