Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора се зазяпа в него. Не беше голям хубавец, но във високите му скули и орловия нос имаше нещо поразително, и особено в самоуверения начин, по който наблюдаваше гледката пред себе си. Меката му кестенява коса стърчеше във всички посоки, сякаш току-що бе станал от леглото. „Кой може да е?“ — зачуди се тя.

Неколцина тийнейджъри се втурнаха към него и скоро се събра тълпа. Нора видя, че мъжът оживено разговаря с хората.

Блек проследи погледай.

— Чудиш се кой е, нали? — попита археологът.

Тя откъсна очи от мъжа, остави групата да събира багажа си и отиде да потърси Рики Бригс, един от управителите на пристанището. Пътят й до пристанищните офиси я преведе покрай лимузината. Нора спря край навалицата и отново заинтригувано погледна непознатия. Носеше нови дънки, червена кърпа и скъпи каубойски ботуши от кожа на алигатор. Едва се чуваше гласът му, заглушаван от врявата на тълпата. Мъжът размахваше някакво книжле. После се подписа в него и го подаде на доста развито момиче в оскъден бански. Навалицата избухна в смях и започна да настоява за още книги.

Нора се обърна към жената, която стоеше до нея.

— Кой е този човек?

— Не знам, ама сигурно е известен.

Тъкмо се канеше да се отдалечи, когато ясно чу думите „Нора Кели“ и се закова на мястото си.

— Проектът е секретен — с носов глас каза мъжът. — Не мога да ви разкрия подробности, но съвсем скоро ще прочетете за него…

Нора си запроправя път през тълпата.

— … в „Ню Йорк Таймс“ и в специална книга…

Тя изблъска някакъв набит мъж с бермуди на цветя.

— … фантастична експедиция до най-далечния край на…

— Ей! — извика Нора и най-после се измъкна от тълпата. Младият мъж изненадано я погледна. После се усмихна.

— Вие трябва да сте…

Тя го хвана за ръката и го повлече през зяпачите.

— Багажът ми… — започна мъжът.

— Просто млъкнете, по дяволите! — прекъсна го археоложката и продължи да го тегли след себе си. Хората им правеха път.

— Чакайте малко…

Нора не спря, докато не оставиха озадачената навалица далеч назад.

— Аз съм Бил Смитбак — каза мъжът и се опита да протегне ръка, докато вървеше до нея.

— Знам кой сте. Какво си въобразявахте, като устроихте този спектакъл?

— Малко предварителна реклама никога не е излишна…

— Реклама! — извика Нора. Тя спря при фургона и задъхано се обърна към него.

— Какво съм направил? — невинно попита журналистът и вдигна една книга пред гърдите си като щит.

— Какво ли? Пристигате с лимузина като някоя кинозвезда…

— Наех я евтино на летището. Пък и тук е адски горещо, а в лимузините има страхотен климатик.

— Тази експедиция трябваше да бъде запазена в тайна! — прекъсна го Нора.

— Но аз не съм издал нищо — възрази Смитбак. — Само подписах няколко книги.

На Нора започна да й писва.

— Може да не сте им казал къде е Кивира, обаче ги предупредихте, че става нещо. Исках да отидем там и да си тръгнем колкото може по-тихо.

— В края на краищата аз съм тук, за да напиша книга…

— Още една такава реклама, и няма да има никаква книга.

Смитбак млъкна.

Изневиделица се появи Блек с мазна усмивка и протегната ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Смитбак — каза той. — Аарън Блек. Нямам търпение да работим заедно.

Журналистът стисна протегнатата десница.

Нора ядосано ги наблюдаваше. Тази страна на Блек не се виждаше на археологическите конференции. Тя се обърна към Смитбак.

— Идете да кажете на своя шофьор да занесе багажа ви при останалия. И гледайте много да не биете на очи.

— Той не е мой шофьор…

— Ясно ли е?

— Ей, тая дупка в главата ви може ли да се затваря? — попита Смитбак. — Защото шумът започва да става малко висок за моите нежни уши.

Нора го изгледа гневно.

— Добре! Добре, ясно.

Журналистът се затътри към лимузината с уж наведена от срам глава. Скоро се върна с голям сак, хвърли го върху купчината и възвърнал самообладанието си, ухилено се обърна към Нора.

— Тук е идеално — огледа се наоколо Смитбак. — Главната спирка.

Тя въпросително го погледна.

— Нали се сещате — поясни той. — Главната спирка. Онова запуснато местенце от „Сърцето на мрака“. Последният аванпост на цивилизацията, където хората се отбивали, преди да навлязат във вътрешността на Африка.

Нора поклати глава и се запъти към недалечния комплекс от сгради до езерото. Намери Рики Бригс в разхвърлян офис — нисък, дебел мъж, който крещеше по телефона.

— Проклети тексасци — каза той и затръшна слушалката. Вдигна поглед и бавно го плъзна нагоре-надолу по тялото й. Нора се наежи. — Хм, какво обичате, госпойце? — със съвсем различен глас попита управителят и се отпусна назад.