Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Той ще ни чака на пристанището Уахуип заедно с дъщерята на доктор Годард.

Другите започнаха да се събират около огъня и Нора седна на един от дънерите. Наслаждаваше се на топлината, вдишваше мириса на кедров дим, слушаше съскането и пращенето. Сякаш отдалеч чуваше гласа на Блек, който продължаваше да мърмори, че ще трябва да язди. Пламъците облизваха пясъчниковата скала и осветяваха назъбените гърла на пещерите. Стори й се, че за миг се мярна проблясък в една от тях. Сигурно оптична измама. Кой знае защо си помисли за Платоновата парабола с пещерата. „А как изглеждаме ние на техните обитатели, взиращи се в сенките по стената?“

В този момент усети, че разговорите наоколо са секнали. Всички наблюдаваха огъня, потънали в собствените си мисли. Нора погледна развълнувания Холройд. Радваше се, че специалистът по радарно сканиране не се е отказал да дойде. Ала Холройд вече не зяпаше огъня — беше се вторачил в мрачната скала.

Тя забеляза, че и Арагон вдига очи, последван от Блек. Когато проследи погледите им, отново видя проблясък в една от пещерите — пресеклив, но отчетлив. Разнесе се тихо изтракване, придружено от нови жълти светлинки. После се появи самотна фигура, сива на черния фон. Когато излезе от сянката на скалата, Нора разпозна изпитото лице на Ърнест Годард. Той безшумно се присъедини към групата. Огънят обагряше в пурпурно бялата му коса. Държеше нещо в ръка и проблясъците отново засияха между тънките му пръсти.

Годард дълго наблюдава поред всеки от екипа на експедицията. После пъхна предмета, който държеше, в кожена чанта и я подхвърли на Арагон, най-близкия от кръга.

— Разтъркай ги един в друг. — Тихият му глас едва се чуваше. — После ги предай нататък.

Когато антропологът й подаде чантата, Нора бръкна вътре и напипа два гладки камъка. Тя ги извади и ги повдигна към светлината: красиви кварцови образци, речни, ако се съдеше по вида им, покрити с ритуални знаци на анасазите, символизиращи „сипапу“ — входа към отвъдния свят.

Нора мигновено разбра какво е това. Тя ги отдръпна назад от светлината на огъня и ги потърка един в друг. Пред очите й чудотворни вътрешни искри възпламениха сърцата на камъните и те силно заблещукаха в мрака. Вперил поглед в нея, Годард кимна с глава.

— Светещи камъни на анасазите — тихо рече той.

— Истински ли са? — попита Холройд, когато ги взе от Нора и ги повдигна към светлината на огъня.

— Разбира се — потвърди председателят. — Открити са в медицински склад в голямата кива 8 8 Голямо култово помещение в пуеблоиндианско селище. — Б. пр. в Кийт Сийл. Преди смятахме, че анасазите са ги използвали като символ на мълнията в церемонии за призоваване на дъжд, но вече не сме сигурни. Издълбаната спирала представлява сипапу. А може да представлява и извор. Никой не знае със сигурност.

Той леко се изкашля.

— Ето какво искам да ви кажа. През шейсетте години си мислехме, че знаем всичко за анасазите. Спомням си, че големият археолог на Югозапада Хенри Аш съветваше студентите си да търсят други райони за проучване. „Това е изцеден портокал“ — казваше той. Но сега, след трийсет години загадъчни и необясними открития, ние съзнаваме, че не знаем почти нищо за анасазите. Не разбираме културата им, не разбираме религията им. Не можем да четем техните петроглифи и пиктограми. Не знаем какъв език са говорили. Не знаем защо са осеяли Югозапада с фарове, светилища, пътища и сигнални станции. Не знаем защо през хиляда сто и петдесета година ненадейно са изоставили каньона Чако, изгорили пътищата и се оттеглили в най-отдалечените, недостъпни каньони на Югозапада, където построили могъщи скални крепости. Какво се е случило? От кого са се уплашили? След един век те напуснали и тях и оставили необитаемо цялото плато Колорадо и котловината Сан Хуан, около сто и трийсет хиляди квадратни километра. Защо? Факт е, че колкото повече неща откриваме, толкова по-неясни стават тези въпроси. Днес някои археолози смятат, че никога няма да узнаем отговорите.

Годард още повече сниши глас. Въпреки топлината на огъня Нора потръпна.

— Но сега имам предчувствие — дрезгаво прошепна той. — Убеден съм, че Кивира ще ни даде отговор на всички тези загадки.

И отново ги обходи с поглед един по един.

— Вие се отправяте на приключение, каквото се случва веднъж в живота. Потегляте за обект, който може да се окаже най-голямото археологическо откритие на десетилетието, а може би дори на века. Но да не се заблуждаваме. Кивира ще е място на открития, но и на загадки. Напълно е възможно да постави също толкова нови въпроси, на колкото ще отговори. И това ще ви предизвика по начини, които не сте и предполагали — и физически, и интелектуално. Ще има моменти на триумф и моменти на отчаяние. Но никога не бива да забравяте, че представлявате Археологическия институт на Санта Фе. А институтът представлява най-високият стандарт за археологическо проучване и морално поведение.