Дъглас Престън - Златото на Кивира

На светлината на самоделната свещ кошничката се напълни с парчета от трупа. Фигурата бързо уви мумията и я върна в нишата. Светлината угасна. Мъжът взе кошницата, напусна погребалната камера и запуши отвора с камъка. Предпазливо извади от кожуха си торба от еленова кожа, развърза стегнатия възел и я отвори. Като я държеше на разстояние от себе си, той внимателно поръси до скалата тънка диря от някакво прахообразно вещество. След това грижливо завърза торбата и се върна при другаря си на входа. Двамата бързо и безшумно се спуснаха в подножието на скалите и мракът на Ел Малпайс отново ги погълна.

Фаровете на пикапа пронизваха мрака преди разсъмване и осветяваха облаците прах, които се вдигаха от откритите конюшни. Нора спря на неравния паркинг и угаси двигателя. Наблизо видя две тъмни коли, пикап и ван, и двете с герба на института. До конюшнята се виждаха два конски фургона и конярите качваха конете вътре на светлината на прожектори.

Нора слезе, потръпна в хладната утрин и се огледа. Небето щеше да започне да изсветлява най-рано след около половин час, но зорницата вече изгряваше — ярка точица на кадифения фон. Колите на института бяха празни и тя си помисли, че всички вече трябва да са при огнения кръг, където Годард имаше намерение да им опише експедицията и набързо да се сбогува. След час щяха да потеглят на дългото пътуване до Пейдж, Аризона, и езерото Пауъл. Беше време да се запознае с екипа.

Ала Нора се бавеше. Носеха се звуци от детството й: плясък на камшик, подсвиркване и викове на конярите, екот на играещи копита във фургони, трясък на врати на конюшни. Когато до ноздрите й достигна мирис на горящи борови цепеници, възелът в гърлото й започна да се отпуска. През последните три дни бе изключително предпазлива, постоянно нащрек, и все пак не забеляза нищо обезпокоително. Експедицията бе организирана невероятно бързо и гладко. Не беше изтекла нито дума. И ето че сега, далеч от Санта Фе, напрежението, което толкова много я бе измъчвало, започваше да изчезва. Нито за миг не преставаше да се пита кой е пратил писмото от баща й. Ала щом се отправеха на път, поне щеше да се избави от загадъчните си преследвачи.

Дребен коняр с дрипава шапка излезе от конюшнята, повел по един кон от двете си страни. Нора се обърна и го погледна. Мъжът нямаше и метър петдесет и пет, беше мършав и кривокрак. Той извика нещо на другарите си, които бяха скрити в прашния мрак — серия от заповеди с кратки, отсечени думи. „Това трябва да е Роско Суайър“ — помисли си тя. Каубоят, когото бе наел Годард, изглеждаше достатъчно опитен, обаче както винаги казваше баща й — „никой не е каубой, докато не го видиш да язди“. За миг отново я обзе раздразнение, когато си спомни, че Годард си е присвоил правото да назначава целия персонал, даже каубоя. Обаче плащаше сметката.

Нора смъкна седлото си от каросерията на пикапа и заобиколи колата.

— Роско Суайър? — попита тя.

Мъжът се обърна и свали шапка с жест, който едновременно беше и любезен, и ироничен.

— На вашите услуги — с изненадващо басов глас каза каубоят. Имаше буйни мустаци, увиснали устни и големи кравешки тъжни очи. Но в поведението му се долавяше някаква агресивност, дори свирепост.

— Аз съм Нора Кели — представи се тя и стисна малката му длан, груба като шкурка и мазолеста.

— Значи вие сте шефката — ухили се Суайър. — Приятно ми е. — Той хвърли поглед към седлото. — Какво носите?

— Това е моето седло. Помислих си, че ще искате да го натоварите с останалите във фургона.

Каубоят бавно нахлупи шапката си.

— Изглежда бая е влачено насам-натам.

— Използвам го от шестнайсетгодишна.

Суайър пак се усмихна.

— Археоложка, която може да язди.

— Освен това мога да поставям самари и да спъвам коне — отбеляза Нора.

Каубоят извади кутия с джинджифилови курабийки, пъхна една под мустаците си и започна да я дъвче.

— Не сте много скромна — с пълна уста отбеляза той и се вгледа в седлото. — От сарачница във Вале Гранде, шайенски стил. Ако някога решите да го продадете, свирнете ми.

Нора се засмя. Суайър започваше да й харесва с ироничния си тон.

— Вижте, другите вече са при огнения кръг. Какво можете да ми кажете за тях? Нюйоркчани, тръгнали на почивка, или…

— Повечето са ми непознати. Групата е смесена. Хората изглежда си мислят, че всички археолози са като Индиана Джоунс, обаче аз познавам доста, които не могат да яздят, даже от това да зависи животът им, или никога не са излизали от лабораторията и класната стая. Всичко зависи от работата, която са вършили. Басирам се, че до края на първия ден ще има поне два натъртени задника. — Нора се замисли за Слоун Годард, момичето от девическия колеж, и се зачуди как ще се справи с ездата.