Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора се поколеба. Всичко това ставаше прекалено бързо: почти сякаш Годард беше подготвил и най-малките подробности, преди да се срещнат. И когато обмисли разговора, тя разбра, че наистина трябва да е така. Хрумна й, че той може би има причина за вълнението си, която не споделя с нея.

— Не — отвърна Нора. — Навярно не.

— И аз така мисля. А сега да видим какво сте открили.

Той се оттласна от масата. Нора бръкна в чантата си и извади подробната карта на Управлението за геоложки проучвания на САЩ.

— Интересуващият ни район е в този триъгълник на запад от платото Кайпаровиц, ето тук. Както виждате, там има няколко десетки каньона и всички те стигат до езерото Пауъл и Големия каньон на юг и изток. Най-близкото населено място е едно селце на индианците Нанкоуип, което се намира на близо сто километра на север.

После Нора подаде на Годард лист хартия: топографска карта, върху която Холройд бе нанесъл с червено последното изображение от компютъра си.

— Този дигитално изчистен образ е заснет от совалката миналата седмица. Бледата прекъсната черна линия тук е древният път на анасазите.

Председателят пое листа със слабите си бледи длани.

— Невероятно — промълви той. — Миналата седмица, казвате? — Отново пак я погледна със странно възхищение.

— Пунктирът обозначава маршрута на баща ми. Когато го екстраполирахме върху картата, пътят от радарния образ съответстваше на пътя на баща ми. Изглежда че води на северозапад от руините на Бетатакин през този лабиринт от каньони и през този грамаден хребет, който баща ми нарекъл Дяволския гръбнак. След това явно навлиза в тесен каньон и свършва в този малък закътан каньон ето тук. Някъде в него се надяваме да открием града.

Годард поклати глава.

— Поразително. Но, Нора, всички познати пътища на анасазите — Чако и останалите — са абсолютно прави линии, а този лъкатуши като река.

— И аз мислих по този въпрос — призна Нора. — Всички винаги са смятали, че каньонът Чако е център на културата на анасазите, четиринадесетте големи рода на Чако около Пуебло Бонито. Обаче погледнете това.

Тя извади нова карта на цялото плато Колорадо и котловината Сан Хуан. В долния десен ъгъл беше наложен археологически план на каньона Чако с огромните руини на Пуебло Бонито, заобиколени от още няколко селища. Дебела червена линия излизаше от пуеблото, прекосяваше кръга, минаваше през още шест големи селища и продължаваше права като стрела до горния ляв ъгъл на картата, където свършваше с Х-образен знак.

— Този хикс бележи мястото, на което според мен се намира Кивира — тихо каза Нора. — През всички тези години сме смятали, че пътищата на анасазите водят до Чако. Ами ако не е така? Ами ако крайната точка на ритуалното пътуване е Кивира, градът на жреците?

Годард бавно поклати глава.

— Невероятно! Тук има повече от достатъчно доказателства, за да оправдаят организирането на експедиция. Мислили ли сте как ще стигнете дотам? Например с хеликоптери?

— Такава беше първата ми идея. Но това не е типичен отдалечен обект. Тези каньони са прекалено тесни и повечето са дълбоки тристатина метра. Ветровете са силни и няма равни места за кацане. Внимателно проучих картите и в радиус от осемдесет километра не открих сигурно място, където да се приземи хеликоптер. Очевидно не може да става и дума за джипове. Затова ще трябва да използваме коне. Те са евтини и могат да носят много багаж.

Годард впери поглед в картата и изсумтя.

— Звучи добре. Но не съм сигурен, че виждам път, дори за коне. Всички тези каньони са затворени. Даже да използвате онова далечно северно индианско село за отправна точка, самото пътуване до него ще е адски тежко. И после — сто километра безводна местност. Езерото Пауъл препречва пътя на юг. — Той вдигна поглед. — Освен ако.

— Точно така. Ще прекосим езерото. Вече се свързах с пристанището в Пейдж. Имат двайсетметров шлеп, който ще ни свърши работа. Ако потеглим от Уахуип, прекараме конете с шлепа до входа на Змийския каньон и оттам продължим с тях, за три-четири дни ще стигнем до Кивира.

Годард широко се усмихна.

— Това е чудесно, Нора. Да го направим.

— Има още нещо — без да вдига очи, започна да прибира картите в чантата си тя. — Брат ми има нужда от работа. Готов е да върши каквото и да е и съм убедена, че с подходящо насочване отлично ще се справи с анализа и каталогизирането на материала от Рио Пуерко и Галегос.

— Имаме правила, забраняващи роднинските протекции… — започна Годард, после млъкна, когато — въпреки волята си — Нора се усмихна. Старецът напрегнато я погледна и за миг тя си помисли, че ще избухне. После лицето му се проясни.