Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Моля, наричайте ме Нора — предпазливо отвърна тя. Изобщо не беше очаквала такова сърдечно посрещане.

— Непременно. — Годард извади кърпичката си и се изкашля в нея с изящен, почти женски жест. — Седнете. А, преди това бихте ли погледнали тези съдове? — Той напъха кърпичката обратно в джоба си.

Нора се приближи до масата. Преброи десетина рисувани съда, несравними образци на древната керамика от долината на мимбрите в Ню Мексико. Три от тях бяха в чисто геометричен стил с жизнерадостни ритми, други два съдържаха абстрактни насекомообразни мотиви: вонещица и щурец. Останалите бяха покрити с антропоморфни изображения — възхитително прецизни геометрични човешки фигури. В дъното на всеки съд имаше добре оформена дупка.

— Великолепни са — каза тя.

Годард понечи да отговори, после се закашля. На масата прозвуча интерком.

— Доктор Годард, госпожа Хенигсбот е тук.

— Пуснете я — отвърна председателят.

Нора го стрелна с поглед.

— Мога да…

— Седнете — посочи стола Годард. — Няма да се забавя.

Вратата се отвори и в стаята се втурна около седемдесетгодишна жена. Нора веднага позна този тип: общественичка от Санта Фе, богата, слаба, почерняла, почти без грим, в превъзходна форма, със скъпа, но ненатрапчива огърлица на индианците навахо, копринена блуза и дълга бархетна пола.

— Какво удоволствие, Ърнест! — каза новодошлата.

— Радвам се да те видя, Лили — отвърна Годард. Той посочи с петнистата си ръка към Нора. — Това е доктор Нора Кели, главен асистент в института.

Жената извърна поглед от Нора към масата.

— А, отлично. Това са гърнетата, за които ти разправях.

Председателят кимна.

— Според моя оценител струват, не по-малко от петстотин хиляди. Били изключително редки, каза той, и в идеално състояние. От колекцията на Хари са, нали знаеш. Искаше, когато умре, да останат за института.

— Много са хуба…

— Определено! — прекъсна го жената и приглади безупречната си прическа. — А сега за експонирането им. Естествено, знам, че институтът няма обществен музей или нещо подобно. Но от гледна точка на стойността на тези съдове очевидно ще искаш нещо специално за тях. В административната сграда, предполагам. Разговарях със Симънс, моя архитект, и той проектира нещо, което нарекохме „Ниша на Хенигсбот“…

— Лили — в шепнещия глас на Годард се появиха заповед ни нотки, — както се готвех да кажа, ние искрено оценяваме дарението на покойния ти съпруг. Но се боя, че не можем да го приемем.

Последва мълчание.

— Моля? — с внезапно вледенен глас попита госпожа Хенигсбот.

Председателят махна с кърпичката си към масата.

— Тези съдове произхождат от гробове. Не можем да ги вземем.

— Какво искаш да кажеш с това, че били от гробове? Хари ги е купил от уважавани търговци. Не получи ли документите, които ти пратих? В тях не се споменава нищо за гробове.

— Документите нямат значение. Нашата политика е да не приемаме погребални дарове. Освен това — по-меко прибави Годард, — те са много красиви, вярно е, и ние сме признателни за този жест, но в колекцията си имаме по-хубави образци.

„По-хубави образци ли?“ — помисли си Нора. Никога не беше виждала по-фини съдове на мимбрите, даже в Смитсъновия институт.

Ала госпожа Хенигсбот все още не можеше да преглътне по-тежката обида.

— Погребални дарове! Как смееш да намекваш, че са плячкосани…

Годард вдигна един от съдовете и промуши показалец през дупката в дъното му.

— Това гърне е убито.

— Убито ли?

— Да. Когато поставяли гърне в гроб, мимбрите пробивали дупка в дъното му, за да освободят духа на гърнето и то да отиде при покойника в подземния свят. Археолозите наричат този ритуал „убиване на гърнето“. — Той остави съда на масата. — Всички тези гърнета са убити, следователно са взети от гробове, каквото и да пише в документите.

— Искаш да кажеш, че с лека ръка отхвърляш дарение за половин милион долара, така ли? — извика жената.

— Боя се, че е така. Ще наредя грижливо да ги опаковат и да ти ги върнат. — Годард се изкашля в кърпичката си. — Много съжалявам, Лили.

— Убедена съм. — Тя се завъртя на пети и решително напусна кабинета, оставяйки по пътя си леко ухание на скъп парфюм.

В последвалата тишина председателят седна на ръба на масата със замислено изражение.

— Запозната ли сте с керамиката на мимбрите? — попита той.

— Да — потвърди Нора. Все още не можеше да повярва, че е отхвърлил дарението.

— Какво е мнението ви?