Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора рязко си пое дъх. Интуицията й подсказваше, че това няма нищо общо със Скип. Странната миризма, прахът в коридора, усещането, че нещо не е наред… Тя се завъртя в търсене на някакви други липси. Но всичко си беше на мястото.

Тогава чу тихо драскане, което идваше отвън. Тя хвърли поглед към черните прозорци, ала те само отразяваха стаята. С рязко движение Нора изключи осветлението. Бе ясна безлунна нощ, пустинните звезди изпъкваха като диаманти на кадифения небесен фон. Драскането се повтори, този път по-силно.

С внезапно облекчение тя си помисли, че трябва да е Търбър, който я чака на задната врата. Отгоре на всичко Скип бе успял да остави кучето навън! Нора поклати глава, слезе на долния етаж и прекоси кухнята. Вдигна резето, рязко отвори вратата и приклекна в очакване на кучешката муцуна.

Търбър не се виждаше наоколо. Над бетонното стъпало се стелеше прах, осветен от фаровете на приближаваща се по задната уличка кола. Лъчите плъзнаха по тревата, покрай боровата горичка и попаднаха върху едра фигура, космата и тъмна, която се носеше към убежището на мрака. Нора осъзна, че е виждала това движение и по-рано — преди няколко дни, когато това същество с ужасяваща свръхестествена бързина бе тичало успоредно с пикапа й.

Тя отскочи назад в кухнята. Лицето й пареше, задъхваше се. После вцепенеността й премина. Внезапно обзета от гняв, Нора грабна тежкото фенерче от плота и се втурна към вратата. Спря на прага, ала лъчът не освети нищо друго, освен спокойната пустинна вечер.

— Оставете ме на мира, по дяволите! — извика в тъмнината Нора.

Нямаше тъмна фигура, нямаше следи по влажната пръст до вратата — само изгубена въздишка на вятъра, див далечен лай на куче и потракването на фенерчето в треперещата й длан.

Нора спря пред затворена дъбова врата с табелка ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДИРЕКТОРСКИЯ БОРД, АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ НА САНТА ФЕ. Тя стисна по-здраво дръжката на чантата, с която вече нито за миг не се разделяше, и предпазливо се огледа наоколо. Не беше сигурна дали нервността й е свързана със събитията от предишната нощ или с предстоящата среща. Дали не се бе разчуло за измамата й в ЛРД? Не, невъзможно. Може пък да се готвят да я уволнят. Иначе защо Ърнест Годард ще иска да се срещне с нея? Болеше я главата от безсъние.

Познаваше председателя само от онова, което беше чела за него, от редките снимки във вестниците и още по-редките му появи в кампуса. Въпреки че основен двигател и главен архитект на дейността на института бе доктор Блейкууд, Нора знаеше, че Годард представлява истинската власт и пари зад трона на директора. И за разлика от Блейкууд Годард притежаваше почти свръхестествена способност да въздейства върху пресата, да урежда от време на време да публикуват изискани благоприятни статии точно там, където трябва. Тя беше чувала няколко обяснения за огромното му състояние — от наследяване на петролно богатство до откриване на подводница с нацистко злато, — нито едно от които ней се струваше вероятно.

Нора дълбоко си пое дъх и решително натисна бравата. Може пък точно сега уволнението да й бъде от полза. Това щеше да я освободи безпрепятствено да се заеме с търсенето на Кивира. Институтът в лицето на доктор Блейкууд вече беше издал присъдата си за нейната експедиция. Холройд й бе дал това, от което се нуждаеше, за да осъществи идеята си някъде другаде. Щом институтът не проявяваше интерес, тя знаеше, че ще намери място, където да се заинтересуват.

Дребна нервна секретарка я въведе във вътрешния кабинет. Стаята беше прохладна и просторна като черква, с варосани кирпичени стени като мексикански кирпичен под. Вместо внушително бюро, каквото очакваше, Нора видя огромна дървена маса, силно ожулена и надраскана. Тя изненадано се озърна наоколо — това бе самата противоположност на кабинета на доктор Блейкууд. Освен няколкото гърнета на масата, подредени като за парад, в помещението нямаше абсолютно никакви украшения.

Зад масата седеше Ърнест Годард, мъж с изпито лице, въздълга бяла коса, прошарена брада и живи сини очи. В едната си ръка държеше молив. От джоба на сакото му се подаваше смачкана памучна кърпичка. Имаше слабо и крехко тяло, сивият костюм свободно висеше на костеливата му фигура. Ако не беше ясният му, открит и пламенен поглед, Нора щеше да го помисли за болен.

— Доктор Кели — поздрави я той, остави молива и заобиколи масата, за да се ръкува с нея. — Много се, радвам най-после да се запозная с вас. — Гласът му бе необикновен: нисък, сух, съвсем малко по-висок от шепот. И все пак звучеше невероятно авторитетно.