Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Не ми звучи много научно — отбеляза Нора.

Холройд се ухили.

— Не е, обаче това ми е любимият момент. Когато данните са заровени толкова дълбоко, като в този случай, за да ги изровиш, се искат интуиция и творчество.

Той заработи с удвоена решителност. Образът през няколко минути се променяше: понякога сериозно, друг път почти незабележимо. Веднъж Нора попита нещо, но Холройд само поклати глава със свъсени вежди. Случваше се всички пътища да изчезнат — той изругаваше, светкавично подаваше нови команди и линиите отново се появяваха.

Времето напредваше и Холройд все повече се ядосваше. По челото му изби пот, пръстите му летяха по клавишите и ги удряха все по-силно. Нора се схвана и започна да се върти на евтиния стол в опит да се разположи по-удобно.

Накрая Холройд изруга под нос и се отпусна назад.

— Опитах всички методи, всички трикове. Данните просто не излизат.

— Какво искаш да кажеш?

— Или получавам милиони пътища и пътеки, или не получавам нищо. — Той се изправи и тръгна към хладилника. — Бира?

— Да.

Нора погледна часовника. Беше седем, но в стаята продължаваше да е непоносимо горещо.

Холройд пак седна, подаде й бирата и вдигна крак върху масата. Изпод крачола му се подаде набит глезен, бял и без косми.

— В пътищата на анасазите има ли нещо необичайно? Нещо, което да ги отличава от всички тия животински пътеки и съвременни следи?

Нора се замисли за миг, после поклати глава.

— За какво са били използвани?

— Всъщност това изобщо не са били пътища.

Холройд смъкна крака си от масата и се поизправи.

— Какво искащ да кажеш?

— Те си остават пълна археологическа загадка. Анасазите не са познавали колелото и не са имали товарни животни. Не са имали нужда от път. Затова въпросът защо са хвърлили толкова сили да ги построят винаги е озадачавал археолозите.

— Продължавай — окуражи я Холройд.

— Когато не разбират нещо, археолозите винаги се измъкват, като казват, че е имало култово предназначение. Такова е мнението им и за пътищата. Според тях това са били духовни пътеки, по които душите на мъртвите да се завърнат в подземния свят.

— Как изглеждат тези пътища? — Холройд отпи глътка бира.

— Нищо особено — отвърна Нора. — Всъщност почти не се виждат от земята.

Той я погледна въпросително.

— Как са построени?

— Широки са точно девет метра и са покрити с кирпич. По Големия северен път изглежда нарочно са били натрошени гърнета, за да го осветят. Пътищата са осеяни със светилища, наречени „ерадура“, но нямаме представа…

— Чакай малко — прекъсна я Холройд. — Казваш, че са били настлани с кирпич. Какво точно представлява кирпичът?

— Всъщност кал.

— От другаде ли?

— Не, обикновено местна почва, смесена с вода, разбъркана и намазана върху земята.

— Жалко. — Възбудата изчезна от гласа му също толкова бързо, както се бе появила.

— Няма нищо друго. Когато към хиляда двеста и петдесета година изоставили Големия северен път, изглежда ритуално са го закрили. Анасазите натрупали храсти отгоре и ги запалили. Изгорили и всички светилища по пътя. И няколко големи сгради, една от които преди няколко години разкопах, казва се „Изгорения чакал“. Нещо като фар или сигнална постройка. Бог знае за какво са я използвали.

Холройд се наведе напред.

— Изгорили са храсти върху пътя, така ли?

— Поне върху Големия северен път. Никой не е проучвал сериозно другите.

— Колко храсти?

— Много — отвърна Нора. — Намерихме големи ивици въглени.

Той рязко остави бирата си, завъртя се на стола и отново започна да пише по клавиатурата.

— Въглените — въглеродът — имат много специфична радарна характеристика. Даже съвсем малки количества поглъщат лъчите. Не дават почти никакво отражение.

Образът на екрана започна да се променя.

— Затова ще потърсим тъкмо обратното на онова, което се опитвах да открия през цялото време — измърмори Холройд. — Вместо отражение ще търсим сянка. Линейна празнота в данните. — Той натисна последен клавиш.

Дисплеят се изчисти. И после, докато влудяващо бавно изплуваше новият образ, Нора видя да се очертава дълга бледа виеща се черна линия, прекъсната на безброй места, но въпреки това достатъчно ясна.

— Готово — тихо каза Холройд, отпусна се назад и триумфално я погледна.

— Това ли е моят път до Кивира? — с треперещ глас попита Нора.

— Не. Това е нашият път до Кивира.

Нора си проправяше път сред привечерния трафик и се бореше с образите, които замъгляваха съзнанието й и магистралата пред нея. Беше уморена — не се бе чувствала толкова скапана от маратонските си сесии в колежа. Макар че предишната нощ Холройд й беше предложил да преспи в жилището му, тя бе предпочела направо да потегли за института в Санта Фе. Пристигна малко след десет часа сутринта. Денят изтече мъчително бавно, докато — изтощена и разсеяна — Нора се мъчеше да приключи отчета за края на семестъра, а мислите й все се връщаха към Кивира и следващата й крачка. Усещаше, че е безсмислено пак да се обръща към Блейкууд въпреки поразителното си откритие — нямаше голяма вероятност директорът да си промени позицията. Малко след обяд се бяха разминали в коридора и той я бе поздравил студено.