Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Кога постъпи в ЛРД? — неочаквано промени темата тя.

— Преди осем години, веднага след колежа — отвърна Холройд.

— Защо?

Директният въпрос го изненада.

— Ами винаги съм искал да участвам в проучването на космоса.

— Басирам се, че като малък си искал да си първият човек на Луната.

Холройд се изчерви.

— Малко закъснях за това. Обаче мечтаех да отида на Марс.

— И сега те са там и орбитират около Земята, а ти седиш тук в някаква мръсна пицария.

Сякаш бе прочела мислите му. Обзе го негодувание.

— Виж, добре съм си. Ония момчета нямаше да са там, ако не бях аз и други като мен.

Нора кимна с глава.

— Но не е съвсем същото, нали? — меко попита тя.

Холройд не отговори.

— Предлагам ти възможност да участваш в най-голямото археологическо откритие на нашето време.

— Да — каза той. — И участието ми ще се изразява в това да върша за теб същото като за Уоткинс: да смилам данни и да ги давам наготово на някой друг. Съжалявам, обаче отговорът ми е „не“.

Ала жената не откъсваше кафявите си очи от неговите. Тя мълчеше и на него му се стори, че взима някакво дълбоко лично решение.

— Мога да ти предложа нещо повече — накрая прошепна Нора.

Холрой силно се намръщи.

— Какво например?

— Място в експедицията.

Сърцето му се разтуптя.

— Какво каза?

— Мисля, че ме чу. Ще имаме нужда от специалист по дистанционно сканиране и компютърна техника. Можеш ли да работиш с комуникационно оборудване?

Холройд мъчително преглътна. Гърлото му внезапно беше пресъхнало. После кимна с глава.

— Имам техника, каквато не си и сънувала.

— А какво ще кажеш за малко почивка? Можеш ли да си вземеш две-три седмици отпуск?

— Никога не съм ходил на почивка — чу се да отвръща Холройд. — Натрупал съм половин година отпуска, при това платена.

— Тогава е уредено. Ти ми даваш данните, аз те взимам в експедицията. Гарантирам ти, Питър, няма да съжаляваш. До края на живота си ще помниш това приключение.

Холройд сведе очи към пръстите на жената — дълги и красиви, сплетени в очакване на отговора му. Никога не беше виждал човек, толкова страстно запален по нещо. Усети, че се задъхва.

— Аз… — започна той.

Нора бързо се наведе напред.

— Да?

Холройд поклати глава.

— Всичко това е прекалено неочаквано. Трябва да помисля.

Тя го погледна изпитателно. После кимна.

— Разбирам — каза тихо, бръкна в чантата си, извади лист хартия и му го подаде. — Това е телефонният номер на апартамента, в който съм отседнала. При една приятелка съм. Но не мисли много дълго, Питър. Мога да остана най-много два дни.

Ала Холройд не я чу. Пресмяташе нещо наум.

— Не казвам, че ще го направя, нали разбираш — прошепна той. — Но виж как може да стане. Няма нужда да подаваш молба. Последните три дни от полета на совалката са определени за радарни снимки, шейсет и пет орбити на различни ширини. Една компания за проучване на полезни изкопаеми иска снимки на някои райони в Юта и Колорадо. Засега ще ги отложим. Мога да ги включа в чакащите. После леко променям тяхната молба, за да получим снимка на района, който ти е нужен. Трябва само да подадеш искане за купуване на данни веднага щом свалим информацията от совалката. Обикновено тя е собственост на НАСА за срок от две години, обаче се правят изключения за научни институти. Когато дойде моментът, ще ти помогна.

— Молба за купуване ли? Искаш да кажеш, че ще трябва да платя?

— Доста е скъпо.

— За какво става дума? Двестатина кинта ли?

— По-скоро двайсет хиляди.

— Двайсет хиляди долара! Да не си се побъркал?

— Съжалявам. Това не зависи даже от Уоткинс.

— Откъде да взема двайсет хиляди долара, по дяволите? — избухна Нора.

— Виж, заради теб уреждам промяна в орбитата на совалка на Съединените щати. И това не е малко. Какво искаш да направя — да открадна данните ли?

Последва мълчание.

— Виж това е идея — накрая отвърна Нора.

Нора не си спомняше някога да е влизала на по-задушно място от апартамента на Питър Холройд. Въздухът там не бе на изчерпване, помисли си тя, а беше мъртъв и се разлагаше.

— Имаш ли лед?

Холройд, който бе слязъл от четвъртия етаж да си вземе пощата и да й отвори вратата, поклати рошавата си глава.

— Съжалявам. Камерата сдаде багажа.

Нора го наблюдаваше, докато той преглеждаше пощата си. Изключително бялата кожа на лицето му под буйната пясъчноруса коса бе опъната върху две изпъкнали скули. Когато се движеше, крайниците му като че ли никога не бяха където трябва и краката му изглеждаха малко къси за тесния му торс и костеливите му ръце. И все пак общото впечатление за меланхоличност се разсейваше от умните му зелени очи, които гледаха ведро на света. Вкусът му за дрехи будеше недоумение: раиран кафяв полиестерен панталон и карирана риза с къси ръкави и разкопчана яка.