Дъглас Престън - Златото на Кивира

След кратко спокойно пътуване улиците станаха по-задръстени и по-агресивно градски. Още три преки, още три светофара, и той се качи на тротоара до четириетажна сграда. Измъкна кафяв плик изпод ластика върху задния калник и погледна нагоре към апартамента си. Горещият ветрец леко раздвижваше старите жълти завеси. Бяха му наследство от някой предишен наемател и никога не бяха усещали климатична инсталация. Той пак изсумтя, прекоси улицата и се запъти към кръстовището, където в спускащия се сумрак светеше табелата на пицарията „При Ал“.

Холройд отново се озърна наоколо и се вмъкна в обичайното си сепаре, наслаждавайки се на прохладата в ресторанта. Заради уличните задръствания беше закъснял, но заведението все още пустееше. Той се замисли дали е разочарован или облекчен.

Приближи се самият Ал — дребен, невероятно космат мъж.

— Здравейте, професоре! — възкликна той. — Хубава вечер, а?

— Да — съгласи се Холройд.

Над косматото рамо на Ал виждаше малък телевизор, чиито зърнист образ бе замъглен от пласт мръсотия. Винаги излъчваше Си Ен Ен, винаги с изключен звук. Предаваха кадри от совалката „Рипъблик“, някакъв космонавт се носеше с главата надолу, завързан за бяло въже, на фона на величественото синьо кълбо на Земята. За миг изпита познат копнеж и пак погледна бодрото лице на Ал, който шляпна с брашняна ръка по масата.

— Какво ще бъде тази вечер? Имаме хубава пица с аншоа, ще е готова след пет минути. Обичате ли аншоа?

Хрлройд се поколеба. Археоложката сигурно се беше отказала от дългото пътуване. В края на краищата той не я бе окуражил по телефона.

— Да — отвърна той. — Донеси ми две парчета.

— Анджело! Две парчета с аншоа за професора! — извика. Ал на път за тезгяха.

Холройд го проследи с поглед, после се пресегна за хартиения плик и изсипа съдържанието му върху масата. Отвътре изпаднаха бележник, два сини маркера и евтини екземпляри от „Бели Нил, Аку Аку“ и „Издръжливост“ на Лансинг. Той с въздишка прелисти страниците на „Издръжливост“, откри изрезката от вестник и се отпусна назад.

Чу познатото изскърцване на вратата на пицарията — влезе млада жена с голяма чанта. Тя имаше необикновена коса с бронзов цвят, която се спускаше на вълни върху раменете й, и проницателни кафяви очи. Тялото й беше стройно и докато вмъкваше чантата си през вратата, Холройд не можа да не забележи добре оформения й задник. Жената се обърна и той бързо и гузно вдигна очи, само за да ги прикове към лицето й: умно, уморено, нетърпеливо изражение.

Не можеше да е тя.

Жената го погледна и кафявите й очи срещнаха неговите. Той припряно затвори книгата и приглади разрошената си от пътуването с мотоциклета коса. Новодошлата се запъти право към него, стовари чантата си на масата, настани се отсреща и отметна назад медната си коса. Слънчевият й загар подчертаваше пръснатите по носа й лунички.

— Здрасти! — рече тя. — Вие ли сте Питър Холройд?

Той кимна с глава. Обзе го паника. Това не беше мухлясалата научна работничка, която очакваше: тази жена бе очарователна.

— Аз съм Нора Кели — протегна ръка тя.

Холройд се поколеба за миг. После остави книгата и се ръкува. Пръстите й бяха студени и неочаквано силни.

— Извинете ме за настойчивостта. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Той се опита да се усмихне.

— Хм, вашата история ме заинтригува. Но не бяхте много конкретна. Ще ми се да науча повече за този изчезнал град в пустинята.

— Боя се, че засега не мога да конкретизирам повече. Сам разбирате необходимостта от секретност.

— Ами тогава не съм сигурен, че ще мога да ви помогна — отвърна Холройд. — Вече ви казах по телефона. Всички молби трябва да минат през моя шеф. — Той се поколеба. — Съгласих се да се срещнем само за да науча нещо повече.

— Вашият шеф трябва да е доктор Уоткинс. Да, разговарях и с него. Много мил човек. Че и скромен. Тъкмо това ми харесва у мъжете. Жалко че не можа да ми отдели повече от девет секунди.

Холройд се разсмя, после си наложи да спре.

— Та каква сте в института? — като се разшава на мястото си, попита той.

— Главен асистент.

— Главен асистент — повтори Холройд. — Вие ли ръководите експедицията? Или има още някой?

Жената проницателно го погледна.

— Аз съм горе-долу на същото равнище като вас. Доста ниско на тотемния стълб. Не управлявам сама съдбата си. Това — потупа чантата си тя — може да промени положението.

Холройд не беше сигурен дали да се почувства обиден.