Дъглас Престън - Златото на Кивира

ПОВЕРИТЕЛНО — ДА НЕ СЕ КОПИРА

Отлично разбираше защо е необходимо такова статистическо проучване. И все пак не можеше да не си мисли, че под ръководството на Мъри Блейкууд институтът е попаднал в оковите на маниакалното типологизиране. Въпреки огромните си сбирки и талантливите си учени институтът като че ли не обръщаше внимание на новите явления, които се развиваха извън дебелите кирпичени стени — етноархеология, контекстуална археология, молекулярна археология, управление на културните ресурси.

Нора извади ръкописния си полеви дневник и започна да подрежда артефактите според информацията, която въвеждаше в база данните. Меса Верде 46 Ч/Б, Чако 23/МакЕлмо, Сейнт Джонс Поли 2, Сокоро 1 Б/У… Или пак беше Меса Верде Ч/Б? Безрезултатно потърси лупа в чекмеджето. „Да върви по дяволите!“ — помисли си тя, отдели фрагмента настрани и продължи нататък.

Взе малък полиран чиреп, очевидно устие на паница. „Виж, това е друго нещо“ — каза си Нора. Въпреки малките си размери фрагментът бе красив и тя си спомни откриването му. Седеше до гъст вечнозелен храст и стабилизираше с лепило една крехка кошница, когато заместникът й Брус Дженкинс внезапно извика: „Фрагмент слюдеста керамика Чако, черно върху жълто. По дяволите!“ Помнеше вълнението и завистта, които бе породило това чирепче. А ето че сега лежеше забравено в чувала. Защо институтът не отделеше повече сили, да речем, за да установи защо този фантастичен керамичен стил се среща толкова рядко, защо не са открити цели съдове, защо никой не знае откъде произхожда, нито как са се правили грънците, вместо безкрайно да номерират и класифицират като някакви счетоводители на праисторията?

Нора погледна подредените в сиво-кафява редица керамични фрагменти. После с рязко движение скочи от масата, обърна се към телефона и се свърза с телефонни услуги.

— Пасадина — каза тя. — Лабораторията за реактивно движение.

След една външна и две вътрешни телефонистки най-после научи, че вътрешният номер на Лиланд Уоткинс е 2330.

— Да? — разнесе се висок нетърпелив глас.

— Аз съм Нора Кели от Археологическия институт в Санта Фе.

— Да? — повтори гласът.

— С Лиланд Уоткинс ли говоря?

— Тук е доктор Уоткинс.

— Ще ви помоля да ми отделите няколко минути — бързо каза Нора. — Работим по проект в Югоизточна Юта, търсим древни пътища на анасазите. Възможно ли е…

— Нямаме радарно покритие в този район — прекъсна я Уоткинс.

Тя пое дъх дълбоко.

— Има ли начин да си сътрудничим за осигуряването на радарно покритие? Разбирате ли…

— Не, няма никакъв начин — с носов от растящо раздразнение глас заяви Уоткинс. — Имам километричен списък с хора, които чакат за радарно покритие: геолози, тропически биолози, агрономи, каквито искате.

— Разбирам — като се опитваше да говори спокойно, отвърна Нора. — А какъв е редът за подаване на молба за такова покритие?

— Ангажирани сме за две години напред. И съм прекалено зает, за да го обсъждаме. Както сигурно знаете, в момента совалката „Рипъблик“ е в орбита.

— Въпросът е много важен, доктор Уоткинс. Според нас…

— Всичко е важно. Моля да ме извините. Пишете ни, ако искате да подадете молба.

— На какъв ад… — Нора замълча, когато чу сигнала отсреща. — Арогантен кретен! Радвам се, че брат ми е изчукал гаджето ти! — Тя затръшна слушалката.

После се замисли, загледана в телефона. Вътрешният на доктор Уоткинс бе 2330.

Нора бавно се пресегна и решително набра извънградски номер.

— Да — след малко каза тя. — Дайте ми вътрешен двайсет и три трийсет и едно, моля.

Питър Холройд с тежка въздишка се настани на старата седалка, премести десния лост и с крак запали двигателя. Той изчака мотоциклета да загрее, после превключи на първа, излезе от комплекса, вля се в движението по Калифорния Булевард и пое на запад към Амбасадор Оудиториъм. Над планината Сан Гейбриъл висеше рядка мъгла. Както обикновено, след цял ден взиране в големи компютърни екрани и изображения с изкуствени цветове очите му засмъдяха от озона. Извън пречистения въздух на комплекса носът му обилно потече и той се изхрачи на асфалта. На горивния резервоар беше залепено пластмасовото човече на „Мишелин“ и той се пресегна да го погали по дебелото шкембе.

— О, боже на калифорнийския трафик, избави ме от дъжд, хвърчащ чакъл и нервни шофьори! — напевно произнесе Холройд.

Десет преки и двадесет минути по-късно той зави със стария мотоциклет на юг и пое към Атлантик Булевард и Монтерей Парк, неговия квартал. Там движението не беше толкова натоварено. Той за пръв път превключи на трета, откакто бе запалил двигателя, И остави вятърът да охлади цилиндрите под него. Мислите му отново се върнаха към упоритата археоложка, която сутринта толкова дълго го беше държала на телефона. Представи си трътлеста научна работничка с миша физиономия, късо подстригана коса и груби маниери. Не бе й обещал нищо повече, освен среща. Среща далеч от ЛРД, естествено — ако Уоткинс надушеше за извънпланова дейност, щеше да се издъни. Но тия намеци за изчезнал град го бяха заинтригували повече, отколкото бе готов да си признае. Холройд нямаше късмет с жените и се бе поласкал от факта, че археоложката — трътлеста или не — е готова да зареже всичко и да дойде чак от Санта Фе, за да се срещне с него. Освен това му беше обещала да плати вечерята.