Дъглас Престън - Златото на Кивира

— В Югозапада има много изчезнали градове, погребани под пясъка или скрити под скали — чу се да отвръща тя. — Например изчезналия град Сенеку. Испанците видели грамадните руини, които впоследствие изчезнали.

Последва мълчание. Блейкууд почукваше с молив по бюрото.

— Исках да обсъдя с вас още нещо, Нора — вече с явно раздразнение накрая каза той. — Вие сте тук от пет години, нали?

— От пет и половина, доктор Блейкууд.

— Когато ви назначихме за асистент, вие знаехте какви са изискванията към вас, нали така?

— Да. — Тя разбра какво предстои.

— След шест месеца ще атестираме работата ви. И честно казано, не съм сигурен, че резултатът ще е положителен.

Нора не отговори.

— Доколкото си спомням, специализацията ви беше отлична. Тъкмо затова ви назначихме. Но после ви трябваха три години, за да напишете дисертацията си.

— Но, доктор Блейкууд, не си ли спомняте, че работех в Рио Пуерко?…

Директорът вдигна ръка и я накара да млъкне.

— Да. Подобно на всички сериозни научни институции ние имаме изисквания към стипендиантите. Изисквания за публикации. Може ли да попитам къде е отчетът за разкопките на Рио Пуерко?

— Ами, веднага след това открихме онзи необикновен изгорен чакал в Галегос…

— Нора! — остро я прекъсна Блейкууд. — Истината е, че вие просто скачате от проект на проект — продължи той в последвалото мълчание. — През следващите шест месеца имате да отчетете две големи експедиции. Нямате време да гоните някакъв призрачен град, който е съществувал единствено във въображението на испанските конквистадори.

— Но градът наистина съществува! — възкликна Нора. — Баща ми го е открил!

Изумлението, което се изписа на лицето на Блейкууд, не подхождаше на иначе невъзмутимия професор.

— Баща ви ли?

— Да. Открил е древен път на анасазите, който водел към района на каньоните. Стигнал е до самия обект, до изсечената в скалите пътека, изкачваща се към града. Документирал е цялото пътуване.

Директорът въздъхна.

— Сега разбирам въодушевлението ви. Не искам да критикувам баща ви, но той не е най…

Блейкууд провлачи глас, ала Нора знаеше какво иска да каже. „Най-благонадеждният източник.“ Побиха я тръпки. „Внимавай, иначе още сега ще изгубиш работата си“ — помисли си тя и мъчително преглътна.

Професорът сниши глас.

— Знаете ли, че познавах баща ви, Нора?

Тя поклати глава. Много хора бяха познавали баща й: Санта Фе беше малък град, поне за археолозите. Пат Кели винаги бе поддържал връзки с тях, понякога им беше давал ценни сведения, друг път самият той бе разкопавал руини.

— В много отношения той беше забележителен човек, блестяща личност. Но беше мечтател. Фактите изобщо не го интересуваха.

— Но той пише, че е намерил града.

— Казахте, че е намерил праисторическа пътека, изсечена в скалите — прекъсна я Блейкууд. — Каквито има хиляди из каньоните. Пише ли, че е намерил самия град?

Нора не отговори веднага.

— Не точно, обаче…

— Тогава повече няма какво да кажа по въпроса за тази експедиция… и за вашето атестиране. — Професорът сключи старческите си длани. Ситната мрежа от бръчици бе почти прозрачна на фона на полираното бюро. — Нещо друго? — вече по-любезно попита той.

— Не — отвърна Нора. — Няма нищо друго. — Тя прибра документите в чантата си, завъртя се на пети и излезе.

Нора стъписано зяпаше разхвърляния апартамент. Определено изглеждаше по-зле, отколкото си го спомняше. Мръсните чинии в мивката като че ли не бяха мити, откакто ги бе видяла предишния месец — толкова опасно натрупани една върху друга, че отгоре не можеше да се остави нищо повече. Долните пластове бяха покрити със зелен мухъл. След като беше напълнил мивката, обитателят на жилището очевидно бе започнал да си поръчва пици и китайска храна в картонени кутии: от кошчето се издигаше малка пирамида, после кутиите описваха пътека по пода като булчински шлейф. Около протритите мебели и по тях лежаха безброй списания и стари вестници. От тонколоните, които едва се виждаха зад купчините чорапи и мръсни пуловери, се лееше „Удобно вцепенен“ на Пинк Флойд. На една лавица имаше занемарен аквариум. Водата беше мътнокафява. Нора се извърна. Нямаше желание да види обитателите на аквариума.

Брат й се закашля и подсмръкна. Изпружил мръсните си боси крака върху масата, Скип седеше на разпадащата се оранжева кушетка и я наблюдаваше. По челото на все още гладкото му юношеско лице падаха бронзови къдрици. Щеше да е много красив, помисли си тя, ако не бяха сприхавото му инфантилно изражение и мръсните му дрехи. Трудно — всъщност мъчително — можеше да мисли за него като за възрастен. Предишната година беше завършил физика в Станфорд и сега не се занимаваше с абсолютно нищо. Сякаш едва до миналата седмица се бе грижила за това диво безотговорно хлапе с невероятната способност да я влудява. Вече не я влудяваше — просто я изпълваше с тревога. Скоро след смъртта на майка им преди шест месеца той беше преминал от бира на текила — по пода се въргаляха няколко празни бутилки. С нацупено изражение на зачервеното си лице той изля остатъка от нова бутилка в голям буркан. В буркана плуваше жълто червейче. Скип го извади и го хвърли в пепелника — там лежаха още няколко подобни червея, от които след изпаряването на алкохола бяха останали само съсухрени люспи.