Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Тук липсват няколко стъпки, доктор Кели — с добродушия ирония каза той. — Обърквате ме.

Нора бръкна в чантата си и извади ксерографирана страница.

— Ще ви прочета откъс от съобщението за един от походите на Коронадо, написано към хиляда петстотин и четирийсета година. — Тя се прокашля.

„Индианците чикуйе доведоха при генерала роб, когото пленили в далечна земя. Генералът го разпита с помощта на преводачи.

Робът му разказа за далечен град на име Кивира. Той бил свещен и там живеели жреците на дъжда, които пазели записи за историята им от началото на времето. В този град имало голямо богатство. Обикновените съдове за маса били от най-чисто злато и каните, блюдата и паниците също били от злато, пречистено, полирано и орнаментирано. Той наричаше златото «акочис». Каза, че презирали всички други метали.

Генералът разпита този човек къде се намира градът. Индианецът отговори, че бил на много седмици път през най-дълбоките каньони и най-високите планини. В онази далечна земя имало змии, наводнения, земетръси и пясъчни бури и оттам не се бил завръщал никой. На техния език «кивира» означавало «домът на кървавата скала»“.

Нора прибра листа в чантата си.

— Навсякъде другаде в текста се говори за „древните“. Очевидно става дума за анасазите. Думата „анасази“ означава…

— „Древни врагове“ — меко я прекъсна Блейкууд.

— Да — кимна с глава тя. — Така или иначе, името „дом на кървавата скала“ предполага, че се отнася за някакъв скален комплекс, несъмнено в района с червени пясъчници в южните части на Юта. Когато вали, тези скали лъщят като кръв. — Нора посочи картата. — А къде другаде може да се скрие голям град, освен в тези каньони? Нещо повече, областта е известна със своите неочаквани наводнения, които идват изневиделица и отнасят всичко по пътя си. Освен това тя се намира във вулканичния окръг Кайбаб, характерен със слабата си сеизмична активност. Всички други райони са грижливо проучени. Тези каньони са били твърдина на анасазите. Трябва да е там, доктор Блейкууд. Имам още едно съобщение, в което се казва… — Нора видя, че професорът се смръщи, и замълча.

— Имате ли доказателства? — попита той.

— Това са доказателствата ми.

— Ясно — въздъхна Блейкууд. — И искате да организирате експедиция със средства на института, за да проучите този район.

— Точно така.

Директорът я погледна.

— Доктор Кели, това не са доказателства — посочи картата той. — Това са си чисти предположения.

— Но…

Блейкууд вдигна ръка.

— Оставете ме да довърша. Районът, който описвате, сигурно е две хиляди и петстотин квадратни километра. Даже да има големи руини, как мислите да ги намерите?

Нора се поколеба. Какво можеше да му разкрие?

— Имам едно старо писмо, в което се описва път на анасазите из тези каньони — започна тя. — Според мен този път води до руините.

— Писмо ли? — повдигна вежди професорът.

— Да.

— От археолог ли е написано?

— Засега предпочитам да не отговарям на този въпрос.

На лицето му плъзна сянка на раздразнение.

— Доктор Кели… Нора… ще изтъкна няколко практически проблема. Даже с това ваше тайнствено писмо доказателствата не са достатъчно, за да оправдаят издаването на разрешение за теренно обхождане, още по-малко за разкопки. И както сама отбелязахте, районът е известен с изключително суровите си летни бури и наводнения. По-конкретно, платото Кайпаровиц и областта на запад от него обхващат най-сложната система от каньони на планетата.

„Идеалното място да скриеш град“ — помисли си Нора.

Блейкууд за миг се втренчи в нея, после се прокашля.

— Ще ви дам един професионален съвет, Нора.

Тя преглътна мъчително. Не така си бе представяла развитието на разговора.

— Съвременната археология не е като преди сто години. Всичко голямо вече е открито. Нашата работа е да напредваме по-бавно, да събираме дребните детайли, да анализираме. — Той се наведе към нея. — Вие винаги търсите легендарните руини, най-старото или най-голямото. Такива неща вече не съществуват, Нора, даже около платото Кайпаровиц. Откакто братя Уедърил 4 4 Първооткриватели на много от археологическите обекти в този район. — Б. пр. за пръв път са проучили тези каньони, там са проведени поне десет теренни обхода.

Докато го слушаше, Нора се бореше със собствените си съмнения. Естествено, не можеше да е сигурна, че баща й е стигнал до града. Ала увереността му ясно личеше в писмото. Имаше още нещо: нещо, което постоянно я гризеше. Онези хора… онези същества, които я бяха нападнали в ранчото, знаеха за писмото. Това означаваше, че и те имат основание да вярват в Кивира.