Дъглас Престън: Златото на Кивира

Тя прокара пръсти по лекьосаната хартия, червеното пощенско клеймо и силно избелялата десетцентова марка. Пликът като че ли бе преседял известно време във вода. Може да го бяха намерили в езерото Пауъл, довлечен по каньоните по време на наводненията, с които бе известен този район.

Може би за стотен път, откакто предишната вечер бе прочела писмото, Нора си наложи да сподави прилива на надежда. Нямаше начин баща й да е жив. Очевидно някой беше намерил писмото и го бе пратил.

Но кой? И защо?

И още по-страшно: това писмо ли търсеха съществата в изоставената къща?

Тя мъчително преглътна. Чувстваше гърлото си болезнено сухо. Трябваше да е така — нямаше друг отговор.

Силно изскърцване наруши тишината — Смолс се беше размърдал на стола си. Нора се сепна, после пъхна плика под най-близката карта и се върна към писмото.

Четвъртък, 2 август (струва ми се) 1983 г.

Скъпа Лиз,

Макар че съм на сто и петдесет километра от най-близката пощенска станция, нямах търпение да ти пиша. Ще пратя това писмо веднага щом стигна в някое селище. Още по-хубаво ще е лично да го донеса заедно с още много други.

Знам, че ме смяташ за лош съпруг и баща и може би си права. Но моля те, моля те, дочети писмото до края. Знам, казвал съм ти го и преди, но сега мога да ти обещая, че всичко ще се промени. Пак ще сме заедно, Нора и Скип отново ще имат баща. И ще сме богати. Знам, знам. Но, мила, този път е истина. Скоро ще стигна до изчезналия град Кивира.

Спомняш ли си училищния доклад на Нора за Коронадо, който търсил Кивира, легендарния златен град? Аз й помогнах да събере материала. Прочетох сведенията, легендите на някои пуеблоиндиански племена. И се замислих. Ами ако всички истории, които е чул Коронадо, са верни? Я виж Омировата Троя — археологията изобилства с легенди, които са се оказали факт. Може там някъде да има истински град, непокътнат, натъпкан с баснословни съкровища от злато и сребро. Намерих някои интересни документи, които хвърляха неочаквана светлина върху легендите. И се озовах тук.

Не очаквах да открия нещо. Ти ме познаваш, все витая из облаците. Но наистина го открих, Лиз.

Нора прелисти втората страница, най-важната. Почеркът ставаше насечен, сякаш баща й се беше задъхал от вълнение и бе бързал да изпише думите.

Продължих на изток от Олд Пария, минах покрай Рамис Хол и стигнах в Хардскрабъл Уош. Не съм сигурен по кой страничен каньон съм поел. Стана съвсем случайно, може да е бил Мюлшу. Там открих призрачни следи от древен път на анасазите и тръгнах по него. Едва се забелязваше, не беше като пътищата до каньона Чако.

Нора погледна картите. Тя намери Олд Пария до река Пария и обходи с очи осеяната с каньони област. Имаше десетки дерета и каньончета, много от които безименни. След няколко минути сърцето й се разтуптя: видя Хардскрабъл, късо дере, което стигаше до каньона Скууп. Бързо проучи района и откри Рамис Хол, голяма кръгла падина, образувана от завой на дерето.

Той водеше на североизток. Излезе от каньона Мюлшу, не съм сигурен точно къде, и по една стара пътека, изсечена в пясъчника, прекосих може би още три каньона. Ще ми се да бях внимавал повече, обаче бях страшно развълнуван и започваше да става късно.

Нора прокара въображаема линия на североизток от Рамис Хол, като продължаваше да следва Мюлшу. Къде излизаше пътеката? Тя преброи три каньона оттам и пръстът й стигна до изключително тесен и дълбок безименен каньон.

На другия ден тръгнах по този каньон, който зави на северозапад. От време на време губех пътя, после пак го намирах. Преходът беше тежък. Пътеката премина в съседния каньон през нещо като пролом. И там се изгубих, Лиз.

Задъхана, Нора проследи безименния каньон, продължи през ъгъла на следващата карта и стигна до трета — километри пътуване в смъртоносната пустиня за всеки сантиметър, който изминаваше показалецът й. Докъде можеше да е стигнал баща й? Нямаше как да разбере, докато сама не видеше каньона. И къде се намираше този пролом?

Пръстът й спря до плетеница от каньони, разположени на площ от почти две хиляди и петстотин квадратни километра. Обзе я разочарование. Обясненията в писмото бяха неясни, можеше да е тръгнал в каквато й да е посока.

Каньонът се раздвои, после пак, Бог знае още колко пъти. Вървях цели два дни. Този район е невероятно отдалечен от цивилизацията, Лиз, и когато си на дъното на каньон, не можеш да се ориентираш. Сякаш си в тунел. Въпреки влудяващите завои кой знае защо ми се струваше, че пътят е останал от анасазите. Но едва когато стигнах до Дяволския гръбнак, както нарекох това място, и каньона отвъд него, най-после се уверих, че съм прав.