Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора отново поклати глава.

— Не. Не бяха кучета. Едното ми говореше.

Тереса я огледа внимателно.

— Ей, ръката ти май е ухапана. Може би трябва да те закарам в болницата.

— Категорично не.

Сключила вежди, Тереса се взираше в тъмния силует на къщата.

— Определено са изчезнали набързо. Първо хлапетиите, сега дивите кучета. Но що за кучета могат да избягат толкова…

— Тереса, едното ми говореше.

Другата жена я погледна, този път въпросително, и в погледа й се прокрадна съмнение.

— Сигурно е било ужасно — накрая каза тя. — Трябваше да ми кажеш, че пристигаш. Щях да те чакам тук със сеньор Уинчестър. — Тереса гальовно поглади пушката.

Нора погледна солидната й фигура, грубоватото й, но симпатично лице. Знаеше, че приятелката й се съмнява, ала нямаше сили да спори.

— Другия път непременно ще те предупредя.

— Надявам се да няма друг път — нежно отвърна Тереса. — Или разруши къщата, или продай имота и остави някой друг да я разруши вместо вас. Започва да става проблем, и то не само за теб.

— Знам, че е грозна, но просто сърце не ми дава да я съборя. Съжалявам, че ти създава главоболия.

— Помислих си, че този случай ще промени отношението ти. Искаш ли да се отбиеш да хапнем по нещо?

— Не, благодаря ти, Тереса — колкото може по-твърдо отказа Нора. — Добре съм.

— Възможно е — беше отговорът. — Обаче най-добре си направи ваксина против бяс.

Нора проследи с поглед съседката си, която се отдалечи по тясната пътека нагоре по склона. После седна зад волана и с трепереща ръка заключи всички врати. Известно време седя неподвижно, заслушана в собственото си дишане и загледана в бавно стопяващата се в мрака фигура на Тереса. Когато най-после реши, че напълно владее крайниците си, тя се пресегна към ключа и потръпна от внезапно пронизалата я болка в тила.

Двигателят не запали и Нора изруга. Имаше нужда от нов автомобил. И изобщо трябваше да обнови живота си.

Опита отново и след като протестира с мъчително давене, двигателят най-после запали. Тя изключи фаровете, за да пести акумулатора, отпусна се назад на седалката и леко натисна газта в очакване двигателят да заработи равномерно.

Отстрани зърна сребърен проблясък. Тя се завъртя и видя грамадна фигура, черна и космата, да се носи към нея на фона на гаснещата слънчева светлина на западния хоризонт.

Нора бързо включи на скорост, натисна бутона на фаровете и настъпи газта. Двигателят изрева и пикапът изхвърча от двора. Докато профучаваше през вътрешната порта, с ужас видя, че съществото тича успоредно на форда.

Натисна педала до дупка. Колата поднесе по черния път и като вдигаше кал във всички посоки, помете един крайпътен кактус. И после съществото изчезна. Ала Нора продължи да увеличава скоростта. Накрая лъчите на фаровете осветиха лежащия полицай и старите пощенски кутии, заковани за дълга хоризонтална дъска. Тя със закъснение удари спирачка. Пикапът излетя във въздуха, тежко се приземи, плъзна се по пясъка и се блъсна в старата дъска. Разнесе се пращене на трошащо се дърво и кутиите се сгромолясаха на земята.

Задъхана, Нора остана в кабината. Фаровете осветяваха стелещия се прах. Тя превключи на задна и форсира двигателя. Колелата свободно се завъртяха в дълбокия пясък. Обзе я паника.

На светлината на фаровете виждаше щетите. Пощенските кутии по начало си бяха паянтови и неотдавна бяха докарали нови лъскави кутии, които бяха оставени наблизо. Но не можеше да върне назад: нямаше друг избор, освен да продължи напред.

Нора изскочи навън и се озърна за фигурата, заобиколи пред пикапа, хвана дъската с изгнилите изоставени пощенски кутии и я замъкна настрани в храстите. На земята лежеше плик и тя го вдигна. Когато се обърна, за да се качи в колата, фаровете осветиха предната страна на плика. Нора се вцепени за миг и ахна от изненада.

После го пъхна в джоба на ризата си, хвърли се зад волана, излезе на пътя и се понесе към далечните мамещи светлини на града.

Археологическият институт в Санта Фе се издигаше върху ниско плато между подножието на хълмовете Сангре де Кристо и самия град Санта Фе. Към института нямаше обществен музей и лекциите се свеждаха до семинари и факултативни колоквиуми. Гостуващите учени и професорите бяха повече от студентите. Кампусът обхващаше тридесет акра и ниските кирпичени сгради почти не се виждаха зад оградените със стени градини, кайсии, лехи с лалета и стари, натежали от цветове люляци.