Дъглас Престън - Златото на Кивира

Пътят започна да се изкачва и Нора намали скоростта. Слънцето вече се бе скрило и високото пустинно небе бързо помръкваше. В един тревист дол се издигаше старата къща. А до нея — мъглявите очертания на плевника и оборите, които някога бяха семейното им ранчо.

Прозорците бяха заковани с дъски. От пет години тук не живееше никой. Не е голяма загуба, каза си тя: сглобяемата къща от средата на петдесетте години се рушеше още в детството й. Баща й беше вложил всичките си пари в земята.

Нора отби от пътя точно под хребета на хълма и отправи поглед към недалечното дере. Някой незаконно бе изхвърлил купчина натрошени тухли. Може би брат й имаше право и тя трябваше да продаде имота. Данъците се покачваха и къщата отдавна беше безвъзвратно порутена. Защо я държеше? Не можеше да си позволи да си построи там нова къща — поне не с асистентската си заплата.

Прозорците в къщата на Гонзалес на няма и половин километър оттам светнаха. Тяхното ранчо си бе съвсем истинско, а не само за хоби като това на баща й. Тереса Гонзалес, заедно с която бяха израснали, сега го стопанисваше сама. Едра, интелигентна, безстрашна жена. През последните години се бе заела да се грижи и за ранчото на Кели. Всеки път щом хлапетии вдигнеха купон или пияни ловци решаха да пострелят, Тереса ги изритваше от имота и оставяше съобщение на телефонния секретар на Нора. Този път през последните три-четири нощи беше видяла слаби светлини в къщата и около нея точно след залез и й се струвало, че наоколо дебнат големи зверове.

Нора изчака няколко минути, като наблюдаваше за признаци на живот, ала ранчото беше тихо и пусто. Тереса навярно си бе въобразила. Ако изобщо бе имало някой, той очевидно си беше отишъл.

Тя вкара пикапа през вътрешната порта и продължи още двестатина метра нататък, паркира отзад и угаси двигателя. Извади фенерче от жабката и тихо слезе от колата. Вратата на къщата висеше на един-единствен оцелял винт на горната панта. Ключалката отдавна беше разбита. На двора повя вятър, вдигна облак прах и с неспокоен шепот разклати вратата.

Нора включи фенерчето и се качи на верандата. Бутна вратата и тя се отмести, но после упорито се залюля обратно на мястото си. Нора ядосано я ритна и тя се стовари върху дъските е трясък, оглушителен в пустинната тишина. Младата жена влезе вътре.

Закованите прозорци не пропускаха светлина, и все пак бе ясно, че къщата представлява жалка останка от спомените й за дома, в който беше израснала. По пода се въргаляха бирени шишета и натрошени стъкла, уличен бандит бе написал със спрей графити на стената. Някои от дъските на прозорците бяха отковани. Килимът беше разкъсан, възглавниците на дивана бяха нарязани на парчета и разхвърляни из стаята. По стените имаше следи от ритници и дупки от куршуми.

Май не бе много по-зле от предишния път. Възглавниците бяха накъсани напоследък, дупките също бяха нови, но иначе всичко си беше като при предишното й идване. Нейният адвокат я бе предупредил, че в сегашното си състояние сградата е незаконна. Ако успееше да стигне до ранчото, всеки градски инспектор щеше да я обяви за подлежаща на разрушаване. Единственият проблем бе, че това щеше да струва повече, отколкото имаше Нора — освен ако не продадеше имота, разбира се.

Тя влезе в кухнята. Лъчът на фенерчето се плъзна по стария хладилник, все още прекатурен на пода. Чекмеджетата наскоро бяха извадени и пръснати из помещението. Линолеумът се бе издул и някой беше ускорил процеса, като бе отпорил ивици от него и дори беше отковал дъски от пода. „Вандалщината си е трудна работа“ — помисли Нора. Когато отново се озърна наоколо, нещо започна да я гризе. Този път беше различно.

Излезе от кухнята и се заизкачва по стълбището, като разритваше настрани вълма дюшелък и се опитваше да се съсредоточи. Нарязани възглавници, дупки в стените, разпорен килим и линолеум. Тези опустошения някак си не й се струваха случайни като предишните. Като че ли някой беше търсил нещо. Стигна до средата и се закова на място в мрака.

Наистина ли бе чула изхрущяване на стъкло под нечий крак?

Неподвижно зачака. Нямаше друг шум, освен тихия шепот на вятъра. Ако беше пристигнала кола, щеше да я чуе. Тя продължи нагоре.

Там бе още по-тъмно, тъй като всички дъски на прозорците си бяха на място. Нора се обърна надясно и насочи лъча на фенерчето към някогашната си спалня. Отново усети познатата болка, когато плъзна поглед по розовите тапети, сега увиснали на ивици и покрити с петна като стара карта. Дюшекът приличаше на гигантско гнездо на плъх, стойката на обоя й беше счупена и ръждясала, дъските на пода бяха разковани. На тавана изписука прилеп и тя си спомни, че веднъж се бе опитала да опитоми прилепче. Майка й така и не беше разбрала детското й увлечение по тези животинчета.