Дъглас Престън - Златото на Кивира

Нора стигна до стаята на брат си, също цялата в развалини. Почти като сегашния му дом. Но в тежката миризма долови съвсем слабо ухание на смачкани цветя. „Странно, прозорците са заковани.“ Тя продължи към спалнята на родителите си.

Този път нямаше грешка: тихо издрънчаване на строшено стъкло от долния етаж. Нора отново спря. Дали беше плъх, пробягал по пода на дневната?

Безшумно се върна на площадката. Отдолу се разнесе глух звук. Докато чакаше в мрака, чу ново изхрущяване, вече по-високо, сякаш нещо тежко бе стъпило върху стъкло.

Тя бавно си пое дъх. Гърдите й се бяха свили. Досадната задача се бе превърнала в нещо съвсем различно.

— Кой е? — извика младата жена.

Отговори й само вятърът.

Нора насочи лъча към пустото стълбище. Хлапетиите бягаха още щом зърнеха пикапа й. Не и този път.

— Това е частна собственост! — с възможно най-решителния си глас извика тя. — Извиках полиция!

В последвалата тишина се разнесоха нови стъпки, по-близо до стълбището.

— Тереса? — в отчаяна надежда попита Нора.

И тогава чу нещо друго: заплашителен гърлен звук, почти ръмжене.

„Кучета“ — с внезапно облекчение си каза тя. Наоколо имаше подивели кучета и явно си бяха направили бърлога в къщата. Предпочете да не се пита защо тази мисъл й действа успокоително.

— Чиба! — кресна Нора и размаха фенерчето. — Махайте се! Вървете си!

Отново й отговори тишина.

Можеше да се справя с помияри. Тя затрополи надолу по стълбището, като говореше високо и решително. Когато слезе долу, Нора насочи лъча на фенерчето си към дневната.

Нямаше никой. Кучетата явно бяха избягали.

Тя дълбоко си пое дъх. Въпреки че не бе видяла спалнята на родителите си, реши, че е време да си върви.

Когато се запъти към вратата, чу предпазливи стъпки, мъчително бавни и внимателни.

Насочи светлината натам и в този момент долови тихо гърлено хриптене, монотонно мъркане. В тежкия въздух се разнесе същата миризма на цветя, този път по-силна.

Застана неподвижно, вцепенена от непознатото усещане за заплаха. Чудеше се дали трябва да изключи фенерчето и да се скрие, или просто да избяга.

И тогава с периферното си зрение видя огромна космата фигура да тича покрай стената. Тя се обърна натам и в същия миг върху гърба й се стовари нещо тежко.

Просна се по очи и усети, че към тила й се притиска груба козина. Разнесе се безумно ръмжене, като от пръскащи лиги и биещи се бесни хрътки. Нора нанесе силен ритник по посока на противника си. Фигурата изръмжа, ала поотпусна хватката и й даде възможност да се освободи. Докато скачаше на крака обаче, в нея се блъсна втора фигура, повали я обратно на земята и се стовари отгоре й. Нора се опита да се извърти и усети, че в кожата й се забива натрошено стъкло. Тъмната фигура я прикова към пода. Зърна гол корем с лъскави петна, ивици на ягуар, космати лапи с нокти, гърди с влажна, сплъстена козина и колан от сребърни раковини. От мръсните прорези на кожената маска я зяпаха тесни очи, ужасяващо червени и блестящи.

— Къде е? — изхриптя в лицето й дрезгав глас и я облъхна със сладникава смрад на разлагащо се месо.

Нора бе онемяла.

— Къде е? — повтори гласът, груб, странен, като на звяр, имитиращ човешка реч. Яки като менгемета лапи грубо я стиснаха за шията и дясната ръка.

— Кое? — успя да промълви тя.

— Писмото — отвърна гласът и лапите стегнаха хватката си. — Иначе ще ти откъснем главата.

Нора рязко се дръпна в трескава съпротива, ала лапата още по-силно стисна шията й. Започна да се задушава от болка и страх.

Изведнъж в мрака проблесна светлина и се разнесе оглушителен изстрел. Тя усети, че лапата се отпуска, и мигновено се отскубна, претърколи се настрани и в този момент втори куршум проби дупка в пода и отгоре се посипа мазилка. Нора отчаяно скочи на крака, като разритваше парчета стъкло по пода. Беше изпуснала фенерчето си и сега дезориентирано се завъртя.

— Нора? — чу тя. — Ти ли си, Нора? — На входа се очертаваше силует на пълна жена с насочена напред пушка.

— Тереса! — изхлипа Нора и с олюляване се хвърли към светлината.

— Добре ли си? — попита Тереса, хвана я за ръката и й помогна да запази равновесие.

— Не знам.

— Да се махаме оттук.

Навън Нора се свлече на земята, трескаво напълни гърдите си с прохладен въздух и се опита да успокои бясно туптящото си сърце.

— Какво стана? — попита Тереса. — Чух шум, боричкане, видях фенерчето ти.

Нора задъхано поклати глава.

— Май че бяха някакви отвратителни диви кучета. Големи почти колкото вълци.