Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Отвратително! — каза Нора.

— Съжалявам, че не оценяваш колекцията ми от Nadomonas sonoraii — отвърна Скип. — Ако по-рано бях открил ползата от безгръбначните, изобщо нямаше да следвам физика.

Той се пресегна към масата, отвори чекмеджето, извади продълговато парче шперплат и със сумтене го подаде на сестра си. От едната му страна като пеперуди бяха забити тридесетина-четиридесет кактусови червея, напомнящи дебели кафяви запетаи. Нора безмълвно му го върна.

— Виждам, че си поразкрасил апартамента, откакто идвах предишния път. Онази красота там например е нова — кимна тя към широка пукнатина, която минаваше по стената от пода до тавана и разкриваше отдолу летви и мазилка.

— От крака на съседа е — поясни Скип. — Не му харесват музикалните ми вкусове, еснафът му с еснаф. Някой път трябва да си донесеш обоя, съвсем ще го вбесиш. Между другото, какво те накара толкова бързо да си промениш мнението? Мислех, че никога няма да се откажеш от онова старо ранчо.

Той отпи голяма глътка от буркана.

— Снощи там ми се случи нещо. — Нора намали звука.

— Нима? — смътно заинтригуван, попита брат й. — Пак ли някой е претарашил къщата?

Тя втренчено го погледна.

— Нападнаха ме.

Нацупеното му изражение се стопи и Скип се понадигна.

— Какво? Кой?

— Хора, облечени като зверове, струва ми се. Не съм сигурна.

— И са те нападнали, така ли? Добре ли си?

Лицето му се зачерви от гняв и тревога. Въпреки че бе по-малък, негодуваше, когато му се бъркаше, и винаги беше готов да се обиди, той инстинктивно изпитваше закрилнически чувства към нея.

— Тереса ме спаси с пушката си. Нищо ми няма, само тази драскотина на ръката.

Скип се отпусна назад. Енергията му изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила.

— Тереса натъпка ли гадовете с олово?

— Не. Избягаха.

— Жалко. Обади ли се на ченгетата?

— Не. Какво можех да им кажа? Щом Тереса не ми вярваше, и тях нямаше да убедя. Щяха да ме помислят за шантава.

— Май че си права. — Скип никога не беше изпитвал доверие към полицията. — Какво са искали според теб?

Нора не отговори веднага. Все още се колебаеше дали да му разкаже за писмото. Страхът от онази вечер и смайването от писмото все още не я напускаха. Как щеше да реагира той?

— Искаха едно писмо — накрая отвърна тя.

— Какво писмо?

— Ето това, струва ми се.

Нора внимателно извади пожълтелия плик от джоба на гърдите си и го остави на масата. Брат й се надвеси над него, после ахна, вдигна го и мълчаливо го прочете. Тя чу тиктакането на часовника в кухнята, далечен автомобилен клаксон, шумолене в мивката. Сърцето й бясно туптеше.

Скип отпусна писмото.

— Къде го намери? — без да пуска плика и да откъсва очи от него, попита той.

— Беше до старата ни пощенска кутия. Пратено е преди пет седмици. Поставили са нови кутии, само че нашият адрес го няма и предполагам, че пощальонът просто го е пъхнал в старата ни кутия.

Брат й вдигна лице към нея.

Боже мой! — промълви той и очите му се напълниха със сълзи.

Прониза я болка: тъкмо от това се беше страхувала. Точно сега Скип не се нуждаеше от това бреме.

— Не мога да си го обясня. Сигурно някой го е намерил някъде и го е пратил.

— Но човекът, който го е намерил, вероятно е открил и тялото на татко… — Скип мъчително преглътна и избърса лице. — Мислиш ли, че е жив?

— Не. Не е възможно. Ако беше жив, за нищо на света нямаше да ни изостави. Той ни обичаше, Скип.

— Но това писмо…

— Това писмо е написано преди шестнайсет години. Той е мъртъв, Скип. Трябва да го приемем. Но сега поне имаме представа къде може да е умрял. Можем да научим какво му се е случило.

Брат й стискаше плика, сякаш не искаше да се откъсне от тази неочаквана нова връзка с баща му. При последните думи обаче той внезапно отдръпна ръка и се отпусна назад на кушетката.

— Ония хора, които са искали писмото… Защо не са проверили в пощенската кутия?

— Всъщност аз го намерих на пясъка. Помислих си, че е изхвърчало от кутията — вратичката липсваше. Пък и онези стари кутии имаха такъв вид, сякаш не са използвани от години. Но не съм сигурна. Аз ги съборих с пикапа.

Брат й отново погледна плика.

— Щом са знаели за къщата, смяташ ли, че знаят къде живеем?

— Опитвам се да не мисля за това — отвърна Нора. Ала мислеше. Постоянно.

Вече по-спокоен, Скип допи текилата от буркана.

— Как изобщо са научили за това писмо, по дяволите?

— Кой знае? Много хора са чували легендите за Кивира. Татко имаше някои доста неприятни познати…