Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Днес хората смятат, че това са само митове или индиански лъжи. Но според мен не са нито едното, нито другото. А и местонахождението на изгубения град във всички истории е еднакво. Смятам, че никой не го е намерил, защото е скрит в най-далечния край на Юта. Подобно на други градове на анасазите, той сигурно е построен върху висока скала, в ниша или под скален навес. А може просто да е погребан под подвижните пясъци. И тук на сцената се качваш ти. Ти имаш тъкмо каквото ми трябва, Питър. Радарна система, която може да открие града.

Холройд неволно осъзна, че разказът го е увлякъл със своето обещание за приключения. Той се прокашля и потърси рационални аргументи.

— Прощавай, че го казвам, обаче вероятността е доста малка. Първо, ако градът е скрит, никакъв радар не може да го види.

— Но нали вашият скенер вижда през пясък, облаци и мрак?

— Точно така. Само че не и през скали. Ако градът е под скален навес, край. Второ…

— Но аз не искам да намериш самия град. А само пътя, който води до него. Ето, виж това. — Тя отвори чантата си и извади малка карта на Югозапада, на която бяха начертани няколко тънки прави линии. — Преди хиляда години анасазите построили тази тайнствена пътна система, която свързва големите им градове. Това са пътищата, които са картографирани. Всеки от тях води до или от голям град. Твоят радар може да види тези пътища от космоса. Нали така?

— Възможно е.

— Имам едно старо сведение, всъщност писмо, в което се казва, че подобен път водел към този лабиринт от каньони. Сигурна съм, че води до изчезналия град Кивира. Ако открием пътя на сателитно изображение, ще знаем къде да търсим.

Холройд разпери ръце.

— Не е толкова просто. Има списък на чакащите, сигурен съм, че Уоткинс ти е казал за това, той постоянно го натяква. Ангажирани сме за две години напред и…

— Да, той ми каза. Но кой точно определя какво да заснеме радарът?

— Ами молбите се подреждат по спешност и дата на получаване. Аз поемам неотложните случаи и…

— Ти — доволно кимна с глава Нора.

Холройд замълча.

— Съжалявам — внезапно каза тя. — Вечерята ти изстива. — Докато Холройд притегли студените си парчета пица, археоложката прибра картата в чантата си. — Значи няма да е проблем, да речем, да преместиш една от молбите в началото на опашката, нали?

— Сигурно. — Холройд впи зъби в пицата, без да усеща вкуса й.

— Виждаш ли? Аз попълвам молба, ти я преместваш най-отгоре и получаваме снимките.

Той преглътна мъчително.

— И какво според теб ще си помисли доктор Уоткинс или момчетата от НАСА, когато поискам промяна в орбитата на совалката само за да прелети над твоя район? Защо изобщо да ти помагам? Рискувам си гъза… тоест работата.

Нора го погледна.

— Защото мисля, че си нещо повече от обикновен изпълнител. Защото мисля, че и в теб гори същият огън като в мен. Да откриеш нещо, което е изгубено от векове. — Тя посочи масата. — Защо иначе ще четеш такива книги? В тях се разказва за откриването на неизвестното. Откриването на Кивира ще е като откриването на скалните жилища в Меса Верде. Само че още по-голямо.

Холройд се колебаеше.

— Не мога — след малко промълви той. — Искаш нещо невъзможно.

Побиха го тръпки, когато осъзна, че за миг си е мислил как да й помогне. Но идеята беше безумна. Тази жена нямаше доказателство и не представляваше никаква институция.

И все пак кой знае защо го привличаше, харесваха му страстта и вълнението й. Като дете бе ходил в Меса Верде. Споменът за онези гигантски безмълвни руини все още го спохождаше. Холройд се озърна наоколо в опит да си събере мислите. Погледна Нора, която го наблюдаваше въпросително. Никога не беше виждал коса с точно такъв цвят на полирана мед, почти металически. После очите му попаднаха върху малкия телевизор и носещата се в космоса совалка „Рипъблик“.

— Не е невъзможно — тихо възрази Нора. — Ти ми даваш молба, аз я попълвам и после правиш каквото трябва.

Холройд обаче продължаваше да гледа екрана: лъскавата совалка с цвят на слонова кост летеше в пространството, звездите бяха твърди като диаманти, Земята се намираше на безброй километри. Винаги бе така. Вълнението от откритието, за което беше копнял в детството и юношеството си, възможността за проучване на нова планета или полет до Луната — всички тези мечти бяха повехнали в един миниатюрен офис в ЛРД, докато гледаше чужди приключения на някакъв мръсен монитор.

Той се сепна и видя, че Нора го е наблюдавала.