Дъглас Престън - Златото на Кивира

Мръсните жълти завеси апатично се полюляваха на едва-едва полъхващия ветрец. Нора отиде до прозореца и погледна на юг към неясните булеварди на източен Лос Анджелис. После сведе очи надолу към недалечното кръстовище и витрината на „При Ал“. Последните два дни беше пренощувала при приятелка в Таузанд Оукс, мръсен квартал на Ел Ей, и изпита внезапно съчувствие към Питър и неговия копнеж за приключения.

Нора отстъпи назад. Жилището бе толкова голо, че не можеше да определи що за домакин е Холройд. Малка етажерка за книги, направена от парчета шперплат, подпрени върху тухли. Две стари кресла, отрупани с пожълтели броеве на списание за мотоциклети. Стара каска за мотор на пода, цялата надраскана и ожулена.

— Твоят мотор ли е заключен на уличния стълб? — попита го тя.

— Да. Стар индиън чийф. Събирателен. — Холройд се ухили. — Наследих една таратайка от прачичо си и събрах останалите части оттук-оттам. Можеш ли да караш?

— Карах един стар мръсен мотор на баща ми из ранчото. Един-два пъти съм карала мотора на брат ми, преди да го разбие на шосе шейсет и шест.

Нора пак се обърна към прозореца. Видя няколко изключително странни наглед растения: черно, тъмночервено, бъркотия от висящи стъбла и цветове. „Те са единствените, които обичат жегата“ — помисли си тя.

Вниманието й привлече малко растение с тъмнолилави цветчета.

— Ей, какво е това? — любопитно се пресегна археоложката.

Холройд вдигна поглед и изпусна пликовете.

— Не пипай! — извика той и Нора рязко дръпна ръка.

— Това е беладона — каза Холройд и се наведе да събере писмата. — Смъртоносна е.

— Майтапиш се. Ами това? — Тя посочи съседното растение, малко цвете с екзотични тъмночервени бодли.

— Самакитка. Съдържа аконитин, който е страшна отрова. В онова сандъче са трите най-смъртоносни гъби на континента. А в саксията на пер…

— Схванах картинката. — Нора извърна поглед от гъбите и отново огледа голата стая. — Врагове ли имаш?

Холройд хвърли пощата в кошчето за боклук и се засмя. Зелените му очи внезапно отразиха светлината.

— Някои хора събират марки. Аз събирам ботанически отрови.

Нора го последва в кухнята — тясно помещение с почти също толкова малко мебели като останалата част от апартамента. Голямата дървена маса бе плътно притисната към стария хладилник, а върху нея имаше клавиатура, мишка с три бутона и огромен монитор, най-големия, който някога бе виждала.

Холройд се усмихна на оценяващия й поглед.

— Готин монитор, а? Същия като в лабораторията. Преди няколко години Уоткинс купи такива за целия си екип. Шефът смята, че човек, който работи при него, не може да има личен живот. И е прав, поне що се отнася до мен. — Той я погледна.

Нора замислено повдигна вежди.

— Значи и без това си носиш работа вкъщи…

Когато схвана намека й, усмивката му се стопи.

— Само неща, които не са секретни — отвърна той, бръкна в смачкан сак и извади диск за многократен запис. — Това, което ти поиска, не спада точно към тази категория.

— Може ли да попитам как го направи?

— Сутринта приех необработените данни и направих второ копие на диска. Винаги нося по няколко диска в раницата си, никой нямаше да разбере разликата. — Той размаха диска, който проблесна на слабата светлина и хвърли цветни отблясъци. — Ако имаш нужния пропуск, няма проблем да откраднеш информация. Естествено, ако те хванат, наказанията са много по-тежки. Много по-тежки. — Холройд сбърчи лице.

— Ясно. Благодаря ти, Питър.

Той я погледна.

— Знаеше, че ще ти помогна, нали? Още преди да си тръгнеш от пицарията.

Нора отвърна на погледа му. Имаше право — още щом бе описал как може да се добере до информацията, тя беше разбрала, че ще се съгласи. Но не искаше да наранява гордостта му.

— Надявах се — отвърна археоложката. — Но не бях съвсем сигурна, докато не ми се обади на другата сутрин. И просто нямам думи да ти благодаря.

Забеляза, че Холройд се изчервява. Той бързо се обърна с гръб към нея и отвори вратата на хладилника. Вътре Нора видя две кутии безалкохолна бира, няколко бутилки сок и голям компютърен процесор. Когато се вгледа по-внимателно, тя установи, че компютърът е свързан с монитора с кабели, минаващи през уплътнена дупчица в задната стена на хладилника.

— Тук е много горещо — каза Холройд, след като вкара диска в специалното гнездо и затвори вратата на хладилника. — Сложи картата ей там.

Нора започна да разгъва картата.

— Нали разбираш, че няма да е като по цял ден да обработваш числа в лаборатория с климатик? — попита тя. — При малки експедиции като тази всеки върши работа за по двама-трима души. Ти ще си асистент по сканирането. Само че на археологически разкопки никой не те нарича „асистент“. Викат ти „копач“. При това основателно.